Златната рибка (Carassius auratus) е студеноводна декоративна рибка, произлязла от източноазиатска каракуда след над хиляда години целенасочен подбор в Китай и Япония. Чувства се най-добре при 18 до 22 градуса, достига от 15 до 35 сантиметра според породата и се нуждае от поне 75 до 100 литра вода на екземпляр.
Тук няма да четете общ наръчник. Текстът стои на четири неща: откъде идва рибата, в какво се е превърнала, с кого може да живее и какво ѝ трябва всеки ден. Преди това, най-важните числа на едно място.
Научно име
Carassius auratus
Произход
Китай, III–V век
Живот
5–10 г. декоративни, 15–20 г. издължени
Температура
18–22 °C
Обем вода
От 75–100 л за първата риба
Размер
15–35 см според породата
Киселинност (pH)
7,0–8,4, твърдост средна до висока
Брой породи
Над 200
Дивият прародител на златната рибка се казва Carassius auratus и живее в бавнотечащи реки и езера в Източна Азия. Изглежда скучно. Сивкаво-маслинена риба на около двайсет сантиметра, близка роднина на каракудата, която всеки български рибар познава.
От време на време сред тези риби се ражда мутант с червено-оранжев цвят. В природата такъв екземпляр не изкарва дълго, защото се вижда отдалеч и бързо става храна на чапла или на хищна риба. В изкуствено езеро обаче няма чапли. Точно това е тесният проход, през който минава цялата история на породата.
Първите писмени сведения за златисти каракуди в Китай са от периода на династията Дзин, между III и V век. По времето на династията Тан, от 618 до 907 г., рибите вече се държат в езера към будистки храмове. Там монасите пускали животни на свобода като религиозна практика и езерата постепенно се напълнили с цветни екземпляри, които никой не ловял.
Целенасоченият подбор започва при династията Сун. През 1162 г. императрицата нарежда да се изкопае езеро специално за червени и златисти риби. Оттук идва и една подробност, която се цитира често: жълтият цвят бил запазен за императорското семейство, така че обикновените хора отглеждали основно оранжеви риби. Именно оранжевото остава типичният цвят на породата до днес.
Големият обрат идва при династията Мин, от 1368 до 1644 г. Рибите влизат в къщата, в керамични съдове, и започват да се гледат отгоре, а не отстрани. Това променя всичко. В езеро риба, която плува лошо, просто умира. В голяма купа тя оцелява и някой я използва за разплод. Така се появяват формите без гръбна перка, с изпъкнали очи, с яйцевидно тяло и раздвоена опашка.
През 1603 г. златните рибки стигат до Япония, първо в пристанището Сакай близо до Осака. Японците тръгват по своя път и създават породи, каквито в Китай няма: риукин, тосакин, джикин, нанкин, ранчу. Част от тях и до днес почти не излизат извън Япония.
В Европа рибата пристига около 1611 г. през Португалия, после стига до Франция и Англия, където бързо се превръща в моден подарък. В САЩ масовото ѝ разпространение идва в края на XIX век, когато Американската комисия по рибарството буквално раздава златни рибки безплатно на жителите на Вашингтон.
Има и обратна страна на този успех. Пуснатата на свобода златна рибка е един от най-разпространените инвазивни сладководни видове в света. Без стените на аквариума тя расте до трийсет и повече сантиметра, рови по дъното, размътва водата и унищожава водните растения. В Австралия, Канада и части от Европа това вече е сериозен проблем за местните екосистеми.
За България важи още нещо. Златната рибка е достатъчно близка до нашите каракуди и до шарана, за да се кръстосва с тях. Хибридите обикновено са сиви и невзрачни, така че пуснатата в язовира „златна рибка“ не изчезва, тя просто се разтваря в местната популация. Затова изхвърлянето на нежелана риба в естествен водоем не е акт на милост, а екологичен проблем.
Породите се броят с десетки, но повечето стъпват върху няколко ключови признака: форма на тялото, наличие или липса на гръбна перка, вид на опашката, очи и нарост по главата. По-долу са тринайсет от най-разпознаваемите.
Едно предупреждение, преди да изберете. Колкото по-закръглено е тялото и колкото по-дълги са перките, толкова по-крехка е рибата. Късите яйцевидни породи имат притиснати вътрешни органи и много по-често страдат от проблеми с плувния мехур. Издължените породи живеят по-дълго и по-лесно, но пък растат големи и не се побират в стандартен аквариум.
Най-близката до дивия предшественик. Издължено тяло, единични перки, единична опашка, здрава конституция. Това е рибата, която не се отглежда в аквариум, а в езеро. При добри условия достига от 25 до 35 сантиметра и надживява почти всяка друга порода. Рекордът принадлежи на риба от Великобритания на име Тиш, спечелена на панаирджийска въртележка през 1956 г. и починала през 1999 г. на 43 години.
Ако търсите риба за градинско езеро, обикновената златна рибка е първият разумен избор. Ако търсите риба за стъклен куб от шейсет литра, тя е грешният избор.
Създаден в Япония около 1900 г. от Йошигоро Акияма чрез кръстосване на телескоп с калико оцветяване и обикновена златна рибка. Отличава се с така наречените седефени люспи, при които част от люспите са прозрачни и пигментът прозира отдолу. Резултатът е петнист рисунък от червено, черно, бяло и, най-ценното, синьо. Колкото повече синьо има рибата, толкова по-високо се оценява.
Съществуват три типа: лондонски със заоблени перки, бристолски с голяма сърцевидна опашка и американски с по-раздвоена опашка. По тяло и издръжливост шубункинът е като обикновената златна рибка, тоест подходящ е за езеро.
Стига до Япония от Китай през островите Рюкю, оттам идва и името. Разпознава се веднага по гърбицата зад главата, която му придава почти триъгълен профил. Тялото е късо и високо, гръбната перка е изправена, опашката е двойна.
За порода със скъсено тяло риукинът е учудващо здрав и активен. Обикновено се препоръчва като първа „декоративна“ златна рибка за хора, които вече са гледали риби. Достига от 15 до 20 сантиметра, а с опашката изглежда доста по-голям.
Орандата има двете неща, които обикновено не вървят заедно: месест нарост по главата и запазена гръбна перка. Наростът, наричан на английски wen, започва да се развива към третия или четвъртия месец, а пълния си вид достига след една до две години.
Името идва от японското „Оранда“, тоест Холандия, защото навремето се смятало, че рибата идва по холандските търговски пътища. Най-известният вариант е червената шапка, бяло тяло с ярко червен нарост.
Наростът изисква внимание. Той пречи на зрението, събира мръсотия и е податлив на бактериални инфекции, така че водата трябва да е чиста, а декорът без остри ръбове.
Ако орандата има шапка, лъвската глава има цяла качулка. Наростът покрива не само темето, а и бузите и хрилните капаци, докато очите не потънат в него. Гръбна перка липсва напълно, гърбът е гладко заоблен.
Породата е китайска и е прародител на японския ранчу. Плува бавно и тромаво. На практика това значи слаб филтърен поток и храна, която потъва бавно, за да успее да я намери. Бързи съквартиранти също отпадат.
Изпъкналите очи са стара китайска мутация, известна още от периода Мин под името „драконово око“. Черният телескоп събира тази мутация с кадифено черен цвят, яйцевидно тяло и двойна опашка.
Две неща е добре да знаете предварително. Първо, зрението му е лошо въпреки внушителните очи, така че на храна се конкурира зле. Второ, черният цвят рядко се задържа цял живот. С възрастта или при по-топла вода много екземпляри избледняват до бронзово и оранжево. Това не е болест.
Очите са физически уязвими. Остри камъни и твърд декор са изключени.
Същият тип риба като черния телескоп, но с контрастно черно-бяло оцветяване. Красива е и има един голям недостатък, за който продавачите рядко предупреждават. Пандовият рисунък е нестабилен. Много екземпляри постепенно стават изцяло черни, изцяло бели или оранжеви за две до три години.
Купувайте я заради формата, не заради цвета. Така няма да останете разочаровани.
Помпонът носи два месести гроздовидни израстъка около ноздрите. Те не са украса, добавена от човека, а разраснали се носни прегради. В Япония породата се нарича хана фуса, тоест цветен букет.
Среща се в два варианта, със и без гръбна перка. Помпоните са деликатни, късат се при триене в декор и могат да се възпалят при мръсна вода. Понякога самата риба ги подръпва, докато се храни.
Оформена е в САЩ в края на XIX век от внесени японски риби. Отличава се с много дълга двойна опашка без изрезка, която пада отвесно надолу като завеса, и с висока изправена гръбна перка.
Това е една от най-крехките породи. Опашката се къса лесно, събира бактерии при лоша вода и прави рибата бавна дори по стандартите на декоративните златни рибки. Вейлтейл се гледа в аквариум с гладък декор, слабо течение и без съквартиранти, които хапят перки.
Тосакинът е създаден около 1845 г. в областта Тоса, днешната префектура Кочи. Опашката му е уникална сред всички златни рибки: двойна, но неразделена, с краища, които се извиват навън и напред като разтворено ветрило.
Породата е замислена да се гледа отгоре, в плитки кръгли купи, а не отстрани през стъкло. Отстрани се губи цялата идея.
През 1945 г. Кочи е бомбардиран, а през 1946 г. районът е ударен от земетресението Нанкай. Оцеляват само няколко екземпляра и цялата днешна популация произлиза от тях. Тосакинът е обявен за природна забележителност на префектура Кочи и извън Япония се среща рядко.
Известен и като паунова опашка. Опашката се разтваря в четири дяла и погледната отзад образува буквата X, разположена почти хоризонтално. Породата е японска, от района на днешната префектура Айчи, и е обявена там за природна забележителност.
Идеалът за оцветяване е строг: изцяло бяло тяло с червено само по устата, хрилните капаци и всички перки, общо дванайсет червени точки. Постигането му е трудно и традиционно се е помагало с ръчно премахване на нежелани червени люспи. Джикинът е рядка порода дори в Япония.
Нанкинът произхожда от областта Изумо, днешната префектура Шимане, и се развива през периода Едо. Няма гръбна перка, тялото е яйцевидно, но по-стройно от това на ранчу, а главата е заострена и без нарост. Гърбът се спуска в плавна дъга, без прекъсване.
Класическото оцветяване се нарича рокурин, шест червени точки върху бяло тяло. Нанкинът е обявен за природно съкровище на префектура Шимане и почти не се изнася.
Наричана още маруко. Това е базовата форма, от която тръгват ранчу и лъвската глава: яйцевидно тяло, без гръбна перка, без нарост по главата, къса двойна опашка. Именно затова е интересна. Гледате прародител, а не краен продукт.
Плува тромаво и има същите слабости като другите къси породи, но липсата на нарост поне спестява една група здравословни проблеми.
Тук се греши най-често, обикновено с добри намерения. Златната рибка изглежда като мирна декоративна риба, така че хората я пускат при гупи, неонки и барбуси. Обикновено завършва зле за всички.
Причините са три и всяка от тях стига сама по себе си.
Температурата. Златната рибка е студеноводна и се чувства най-добре между 18 и 22 градуса, а почти всички популярни тропически риби искат между 24 и 28. Компромисна стойност няма. Едната страна живее постоянно на ръба.
Размерът на устата. Възрастната златна рибка лапа всичко, което се побира в нея, и неонките, дребните расбори и скаридите просто изчезват. Това не е агресия, а хранене.
Скоростта. Третата причина действа в обратната посока. Декоративните златни рибки плуват бавно и виждат зле, така че бързите съквартиранти ги оставят гладни. Барбусите, зебричките и някои тетри пък късат воалените им перки.
Най-добър избор
Работи надеждно
Рисково
Избягвайте
Най-доброто решение е скучно и работи: други златни рибки с подобен тип тяло. Важно е да не се смесват издължените породи с късите. Обикновената златна рибка и шубункинът ще изядат храната, преди лъвската глава изобщо да е разбрала, че храната е паднала.
От другите видове най-надежден спътник е японският виюн (Misgurnus anguillicaudatus), познат и като метеорологична риба. Той е студеноводен, спокоен, живее на дъното и не се интересува от перки. Рибката от Белите облачни планини (Tanichthys albonubes), позната и като кардиналка, също понася студена вода, но е достатъчно дребна, за да бъде изядена от възрастна златна рибка, така че върши работа само при млади екземпляри.
Аксолотълът е класическата грешка, макар че температурата съвпада. Златните рибки хапят перестите му хриле, а аксолотълът се опитва да ги преглътне и се задавя. Кои изисква езеро и достига до 90 сантиметра, така че в аквариум е изключен. Плекостомусите обичат топла вода и някои от тях се залепват за тялото на бавните риби, за да ядат слузта им. Скариди и дребни охлюви изчезват за седмица.
Златните рибки ядат меки растения и ровят по дъното, така че всичко ситнолистно ще бъде изкоренено. Работят анубиас, ява папрат и криптокорине, привързани към камък или корен. Роголистникът също върши работа, но по-скоро като храна, отколкото като декор.
Една декоративна златна рибка иска поне 75 до 100 литра, а всяка следваща добавя по 40 до 50 литра. Издължените породи не се събират в аквариум изобщо и им трябва езеро или поне 250 литра. Купата от филмите е най-лошият възможен съд: няма филтрация, няма място, а малката повърхност на водата означава малко кислород.
Златната рибка изглежда неубиваема и точно затова умира толкова често. Тя понася лоши условия дълго, но не безкрайно.
Температурата за декоративните породи е между 18 и 22 градуса, а издължените понасят спокойно от 10 до 24. Под 10 градуса обмяната се забавя силно и рибата спира да яде, затова през зимата в езеро тя не се храни. Над 26 градуса водата задържа по-малко кислород и рибата започва да се задъхва при повърхността.
Киселинността (pH) може да е между 7,0 и 8,4, а твърдостта средна до висока. Чешмяната вода в повечето български градове е напълно подходяща, след като се обработи с препарат срещу хлор.
Останалото опира до амоняка, нитритите и нитратите. Амонякът и нитритите трябва да са на нула, а нитратите под 40 милиграма на литър, като под 20 е по-добре. Това означава задължителен зрял филтър и седмична подмяна на между 25 и 40 процента от водата. Златните рибки замърсяват много повече от тропическите риби с техния размер, така че филтърът се избира с запас, с производителност поне четири пъти обема на аквариума на час.
| Параметър | Декоративни (къси) породи | Издължени породи |
|---|---|---|
| Температура | 18–22 °C | 10–24 °C |
| Киселинност (pH) | 7,0–8,4 | 7,0–8,4 |
| Твърдост | Средна до висока | Средна до висока |
| Амоняк и нитрити | 0 mg/l | 0 mg/l |
| Нитрати | Под 40 mg/l, под 20 е по-добре | Под 40 mg/l, под 20 е по-добре |
| Обем за първата риба | 75–100 литра | Езеро или поне 250 литра |
| За всяка следваща | +40–50 литра | Езеро |
| Филтър | Поне 4× обема на час | Поне 4× обема на час |
| Подмяна на вода | 25–40 % седмично | 25–40 % седмично |
| Продължителност на живота | 5–10 години | 15–20 години |
Златната рибка няма стомах. Храната минава направо през червата, което обяснява защо тези риби ядат непрекъснато и защо толкова лесно се разболяват от преяждане.
От това следват няколко практични неща. Хранете два пъти дневно с толкова храна, колкото се изяжда за около минута. Предпочитайте потъващи гранули пред плаващи люспи, защото при плаваща храна рибата гълта въздух на повърхността и при късите породи това директно води до проблеми с плаването. Сухите гранули се накисват за минута преди подаване, иначе набъбват в червата.
Основата на менюто е растителна. Бланширан грах без ципата е класическото домашно средство при запек и работи. Освен него стават тиквичка, спанак и маруля, попарени и затиснати с щипка. Живата или замразена храна като дафния и артемия се дава един или два пъти седмично, не повече. Червеите тубифекс и прекалено много протеин са честа причина за проблеми при закръглените породи.
Хлябът не е храна за риби. Един ден пост седмично е стара практика сред развъдчиците и не вреди.
Златните рибки ровят. Постоянно. Сортират пясъка в устата си и го изплюват, търсейки нещо ядивно. Затова се използва или фин пясък, или едри гладки камъни, но не и дребен чакъл, който може да заседне в устата.
Те разпознават хората. Изследванията показват, че помнят месеци наред и се обучават да плуват през обръч или да бутат топка. Твърдението за три секунди памет е градска легенда, а не научен факт.
Малките се раждат тъмни, сиво-бронзови, и се оцветяват между шестия и дванайсетия месец, понякога по-късно. Ако рибата стои на слаба светлина и се храни бедно, цветът избледнява, защото каротеноидите идват от храната.
Растат цял живот. Оттук идва и една от най-упоритите заблуди: че рибата расте според размера на съда. Истината е по-неприятна. В малък съд отпадните вещества се натрупват, растежът спира принудително и рибата живее значително по-кратко.
Размножават се напролет, когато водата се затопли. По хрилните капаци и по предния лъч на гръдните перки на мъжките се появяват бели зрънца, след което започва гонитбата. Хайверът се разпръсква по растенията, а родителите го изяждат с охота, така че без отделен съд малки няма да видите.
Продължителността на живота зависи най-вече от породата и от обема. Декоративните форми издържат обикновено между 5 и 10 години, издължените в езеро стигат 15 до 20, а при много добри условия и повече.
Между 5 и 10 години при декоративните породи и между 15 и 20 при обикновената златна рибка и шубункина в езеро. Официалният рекорд е 43 години. Основната причина за кратък живот не е болест, а малък съд и мръсна вода.
Не за дълго. В купата няма биологична филтрация, амонякът се натрупва бързо, а малката водна повърхност не осигурява достатъчно кислород. Рибите в купи обикновено живеят по година или две вместо десет.
Не. Опити с обучение показват, че тя помни месеци наред, разпознава кой я храни и се научава да реагира на сигнал.
Минимум 75 до 100 литра за една декоративна порода, плюс по 40 до 50 литра за всяка следваща. За обикновена златна рибка или шубункин по-скоро говорим за градинско езеро.
Не е добра идея. Тропическите риби искат температура с 5 до 6 градуса по-висока, а дребните видове рано или късно свършват в устата на златната рибка.
Най-често става дума за нарушение в плувния мехур, свързано с преяждане, с плаваща храна и с гълтане на въздух. Първите стъпки са пост от един или два дни, после бланширан грах и преминаване към потъващи гранули. Ако проблемът е постоянен, причината може да е анатомична при късите породи.
Да, ако езерото е достатъчно дълбоко, поне 80 сантиметра, и част от повърхността се поддържа незамръзнала за газообмен. Под 10 градуса рибите не се хранят. Декоративните къси породи понасят зимуването значително по-зле от обикновената златна рибка.
Това е нормално. Черният пигмент при тази порода е нестабилен и с възрастта или при по-топла вода много екземпляри избледняват до бронзово или оранжево. Не е болест и не се лекува.