Произход и разпространение
Дивият прародител на златната рибка се казва Carassius auratus и живее в бавнотечащи реки и езера в Източна Азия. Изглежда скучно. Сивкаво-маслинена риба на около двайсет сантиметра, близка роднина на каракудата, която всеки български рибар познава.
От време на време сред тези риби се ражда мутант с червено-оранжев цвят. В природата такъв екземпляр не изкарва дълго, защото се вижда отдалеч и бързо става храна на чапла или на хищна риба. В изкуствено езеро обаче няма чапли. Точно това е тесният проход, през който минава цялата история на породата.
Първите писмени сведения за
златисти каракуди
в Китай са от периода на династията Дзин, между III и V век. По времето на династията Тан, от 618 до 907 г., рибите вече се държат в езера към
будистки храмове. Там монасите пускали животни на свобода като религиозна практика и езерата постепенно се напълнили с цветни екземпляри, които
никой не ловял.
Целенасоченият подбор започва при династията Сун. През 1162 г. императрицата нарежда да се изкопае езеро специално за червени и златисти риби. Оттук идва и една подробност, която се цитира често: жълтият цвят бил запазен за императорското семейство, така че обикновените хора отглеждали основно оранжеви риби. Именно оранжевото остава типичният цвят на породата до днес.
Големият обрат идва при династията Мин, от 1368 до 1644 г. Рибите влизат в къщата, в керамични съдове, и започват да се гледат отгоре, а не отстрани. Това променя всичко. В езеро риба, която плува лошо, просто умира. В голяма купа тя оцелява и някой я използва за разплод. Така се появяват формите без гръбна перка, с изпъкнали очи, с яйцевидно тяло и раздвоена опашка.
През 1603 г. златните рибки стигат до Япония, първо в пристанището Сакай близо до Осака. Японците тръгват по своя път и създават породи, каквито в Китай няма: риукин, тосакин, джикин, нанкин, ранчу. Част от тях и до днес почти не излизат извън Япония.
В Европа рибата пристига около 1611 г. през Португалия, после стига до Франция и Англия, където бързо се превръща в моден подарък. В САЩ масовото ѝ разпространение идва в края на XIX век, когато Американската комисия по рибарството буквално раздава златни рибки безплатно на жителите на Вашингтон.
Има и обратна страна на този успех. Пуснатата на свобода златна рибка е един от най-разпространените инвазивни сладководни видове в света. Без стените на аквариума тя расте до трийсет и повече сантиметра, рови по дъното, размътва водата и унищожава водните растения. В Австралия, Канада и части от Европа това вече е сериозен проблем за местните екосистеми.
За България важи още нещо. Златната рибка е достатъчно близка до нашите каракуди и до шарана, за да се кръстосва с тях. Хибридите обикновено са сиви и невзрачни, така че пуснатата в язовира „златна рибка“ не изчезва, тя просто се разтваря в местната популация. Затова изхвърлянето на нежелана риба в естествен водоем не е акт на милост, а екологичен проблем.