Малки породи кучета: 40 малки породи с кратко описание

Шест малки породи кучета заедно: Бишон фризе, Йоркширски териер, Френски булдог, Померанец, Кавалер кинг чарлс шпаньол и Граничен териер

Шест представителя на малки породи кучета: Бишон фризе, Йоркширски териер, Френски булдог, Померан, Кавалер кинг чарлс шпаньол и Граничен териер.

Малка порода куче е куче с тегло до приблизително 9 кг (20 паунда). В рамките на тази категория кинологичните организации разграничават играчкови породи (Toy breeds) с тегло под 3,5 кг и малки породи кучета (Small breeds) с тегло между 3,5 и 9 кг.

Какво означава „малка порода" и как се определя тя

Когато хората казват „малко куче", обикновено имат предвид нещо съвсем различно от това, което кинологичните организации са приели за стандарт. В ежедневието „малко" може да означава всяко куче, което се побира в скута ви, докато в официалната кинология класификациите се основават на тегло, ръст и предназначение, и не винаги съвпадат с общоприетото разбиране.

Основните световни кинологични организации подхождат към класификацията по различен начин. Международната кинологична федерация (FCI), към която членува и Българският кинологичен съюз, разделя породите в 10 групи, като малките кучета не образуват самостоятелна категория по размер, а се разпределят по функционален принцип: шпицове, пинчери, териери, кучета компаньони и т.н. Американският кенел клуб (AKC) пък има отделна „Toy Group" (Група на играчките кучета), в която попадат породи с тегло обичайно под 3–3,5 кг. Британският кенел клуб (The Kennel Club) използва подобен подход, но с известни разлики в отнасянето на конкретните породи.

За практически цели в тази статия приемаме следното разграничение, което е близо до стандарта на AKC и се ползва широко в международната популярна литература:

Играчкови породи (Toy breeds), кучета с тегло под приблизително 3–3,5 кг (7 паунда). Те са едни от най-дребните живи същества, отглеждани от хората като домашни любимци. Въпреки размера си много от тях носят характера на куче три пъти по-голямо от себе си.

Малки породи (Small breeds), кучета с тегло между приблизително 3,5 и 9 кг (8–20 паунда). Тук попадат породи, които са достатъчно дребни, за да живеят комфортно в апартамент, но достатъчно солидни, за да участват в умерена физическа активност навън.

Трябва да се отбележи, че тези граници не са абсолютни. В рамките на различните породи кучета има значителна индивидуална вариация, а стандартите понякога допускат по-широки диапазони. Например чихуахуата официално може да тежи от 1,5 до почти 3 кг, но се срещат екземпляри и извън тези рамки, по-малки (т.нар. „teacup", за които ще стане дума по-долу) или по-едри.

Играчкови (Toy Breeds) малки породи кучета (под 3,5 кг / 7 паунда)

Чихуахуа – гладкокосместа, фаун на цвят, в стойка

Чихуахуа (Chihuahua)

Чихуахуата е официално най-малката порода куче в света и носи името на мексиканския щат Чихуахуа, откъдето произхожда в съвременния си вид. Историята на породата обаче е значително по-стара и по-сложна от тази географска асоциация. Предците на чихуахуата са свързани с техичи, малко куче, отглеждано от тултеките, а по-късно и от ацтеките в Мезоамерика. Тези кучета са имали ритуална и практическа роля в преколумбовото общество. Съвременната порода е формирана в края на 19 и началото на 20 век, когато американски туристи и търговци са донесли кучета от Мексико, а AKC официално я признава през 1904 г.

Чихуахуата съществува в две основни разновидности, гладкокосместа (smooth coat) и дългокосместа (long coat), като и двете се приемат от всички основни кинологични организации. Разликата не е само козметична: дългокосместите чихуахуа имат меко, плоско или леко вълнообразна козина, което не изисква толкова грижи, колкото може да се очаква, и не линеят прекомерно, нито се сплъстяват лесно. По отношение на характера двете разновидности са идентични.

По телосложение стандартът описва куче с „ябълковидна" глава (apple dome), характерна за породата. Теглото по стандарт е до 2,7 кг, като идеалното е между 1,5 и 2,5 кг. Ръстът обикновено е 15–23 см. Ушите са изправени и сравнително големи спрямо главата, очите са кръгли и изразителни, опашката е умерено дълга с форма на полукръг или мека кривина нагоре. Цветовете са практически неограничени: познати са над 30 официално признати цветови вариации и шарки, включително едноцветни (fawn, cream, chocolate, black, blue), двуцветни и многоцветни.

Темпераментът на чихуахуата е нейното най-противоречиво качество. Тези кучета са изключително отдадени на своите хора, обичат физическия контакт, следват собственика буквално навсякъде и изграждат дълбока, почти ексклузивна привързаност, нерядко към един конкретен член на семейството. Обратната страна на тази привързаност е склонността към ревност и тревожност при раздяла. Спрямо непознати тези кучета обикновено са резервирани до откровено подозрителни. Поради тази причина ранната социализация е особено важна.

Здравословно чихуахуата е относително здрава порода с дълголетие 14–17 години, а добре отглеждани екземпляри достигат и 20 години. Наследствените проблеми включват луксация на патела, хидроцефалия (особено рискова при много дребните „teacup" екземпляри), колапс на трахеята, сърдечна митрална болест и хипогликемия в кученческа възраст. Денталната хигиена е критична за породата. Чихуахуата е една от най-популярните малки породи кучета в света.

Йоркширски териер (Yorkshire Terrier / Yorkie)

Йоркширският териер е порода с история, която опровергава изцяло сегашната й репутация. Днес йоркито се асоциира с дамски чанти, блестящи аксесоари и шоу рингове, но произходът му е работническа Англия на 19 век, минни градове, фабрики и складове в Йоркшир и Ланкашир, където тези малки кучета са отглеждани с единствената практическа цел да ловят плъхове.

Породата е формирана приблизително между 1850 и 1870 г. от шотландски работници, преселили се в Йоркшир. Вероятните предшественици включват клайдсдейл териер, пейзли териер и скай териер, кръстосани с английски породи. AKC признава породата от 1885 г.

Физически стандартното йорки е куче с тегло до 3,2 кг. Тялото е компактно, с прав гръб, добре оформен гръден кош и изправени V-образни уши. Характерното за породата е козината, права, лъскава, копринена на текстура и двуцветна: стоманено синьо-сиво по тялото и златисто до танов цвят по лицето, ушите и краката.

Характерът на йоркширския териер е недвусмислено териерски. Независимо от сегашната му имиджова асоциация, това куче е смело, решително, любознателно и изключително настойчиво. Йоркито не знае, че е малко. Нерядко с безстрашие предизвиква кучета многократно по-едри от себе си, което е реален риск за малкото животно и изисква внимателен контрол при свободно движение.

Здравословните предизвикателства включват луксация на патела, колапс на трахеята, проблеми с черния дроб (портосистемни шунтове), хипогликемия при кученца и зъбни проблеми. Продължителността на живот е типично 13–16 години. Йоркширският териер е сред малки породи кучета с най-силно изразен териерски характер.

Йоркширски териер с характерна копринена двуцветна козина и червена панделка
Шпиц (Померанец) – оранжев, с пухкава двуслойна козина

Померан (Pomeranian)

Померанът (известен на английски като Pomeranian) е малкото потомче на значително по-едри северни работни кучета тип шпиц. Предшествениците на тези пухкави топки с тегло от 2 до 3 кг са теглили шейни и пасли стада в Исландия, Лапландия и крайбрежните региони на Балтийско море, откъдето идва и географското наименование „Померания".

Систематичното намаляване на размера на породата се свързва с британско кралско покровителство, и по-специално с кралица Виктория, чийто интерес към породата от 1888 г. е добре документиран. В рамките на едно-две поколения стандартното тегло на породата спада от около 14 кг на около 3 кг.

Физически померанът е миниатюрен, но добре пропорциониран. Козината е двуслойна: гъст, мек подкосъм и дълга, груба покривна козина, стояща под прав ъгъл от тялото. Типичната „яка" около гърлото и гърдите, пухкавата опашка, носена прегъната върху гърба, и кръглото лице с лисича муцуна са характерни и лесно разпознаваеми.

Характерът на померана е жизнен, любопитен, весел и самоуверен до степен, която понякога изненадва непознатите с породата. Склонността към лай е особено характерна за породата: шпицът е наблюдателен и е готов да уведоми собствениците за всяко движение. Без обучение тази черта бързо се превръща в проблем, особено в апартаментна среда.

Здравословните рискове включват луксация на патела, колапс на трахеята, сърдечни пороци и т.нар. „Black skin disease" (Алопеция X). Продължителността на живот е 12–16 години. Померанът е една от малките породи кучета с най-разпознаваем облик.

Малтезе (Maltese)

Малтезето е една от най-старите декоративни породи в света, чиято история може да се проследи назад поне 2 000–3 000 години. Произходът е свързан с Малта, въпреки че по-ранни сведения сочат присъствие на подобни кучета в древна Гърция, Рим и Египет. Гръцките писатели Теофраст и Аристотел споменават малки бели кучета от Малта; Страбон описва търговия с тях като с луксозни стоки.

За разлика от много дребни породи, малтезето никога не е имало работна функция. То е отглеждано единствено като куче-компаньон.

Физически малтезето е малко, изящно куче с тегло между 2 и 3 кг. Козината е права, блестяща, копринена, чисто бяла, падаща от тялото вертикално надолу до земята при изложбените екземпляри. Тя е еднослойна (без подкосъм) и е сред „по-безопасните" опции за алергични собственици.

Малтезето е умно, живо и изненадващо смело за размерите си. Обича да играе, да се учи и да участва активно в живота на семейството. Малтезетата обичат скута и прегръдките и страдат от истинска тревожност при раздяла, ако не са обучени да понасят самотата.

Здравословните рискове включват проблеми с кожата, захарен диабет, луксация на патела, сърдечни заболявания и хидроцефалия при много малките екземпляри. Животът в добри условия е 12–15 години. Малтезето е сред малки породи кучета с най-дълга документирана история като куче-компаньон.

Малтезе с дълга копринена бяла козина и малка черна панделка на главата
Той пудел – кафяв, с характерна кадрава козина, в стойка

Той пудел (Toy Poodle)

Той пуделът е най-малкото от трите признати по размер вариации на пуделската порода (заедно с миниатюрния и стандартния), но генетично и темпераментно е идентичен с по-едрите си сродници. Стандартният пудел е стара европейска порода, произхождаща вероятно от Германия или Франция, използвана исторически за водно ловуване. Миниатюрните и играчковите варианти са резултат от систематично намаляване на размера чрез селекция, извършена предимно в Европа между 17 и 19 век.

По стандарт той пуделът е с тегло до 4,5 кг и ръст под 25 см при холката. Козината е плътна, кадрава, еднослойна, с текстура близка до вълна, и расте непрекъснато без характерно линеене, характеристика, правеща породата привлекателна за хора с алергии.

Пуделите неизменно заемат топ позиции в класациите за интелигентност на кучетата. Той пуделът е особено любопитен и ментално активен: куче с такъв капацитет, лишено от достатъчно стимулация, създава проблеми. Скуката се изразява в разрушително поведение, прекомерен лай или невротични повторителни действия. Той пуделът е изключителен кандидат за хора, искащи куче за аджилити или обидиънс.

Здравето при той пуделите е в голяма степен добро, с продължителност на живот 12–15 години. Характерни за породата са прогресивна ретинална атрофия (PRA), луксация на патела, болест на Legg-Calvé-Perthes, адисонова болест и епилепсия.

Той пуделът е може би най-интелигентният представител сред малки породи кучета.

Руски той (Russian Toy)

Руският той е порода с изключително специфична история, почти непозната извън Русия и Балтийските страни до относително скоро. Развита изцяло в СССР, тя е продукт на десетилетия изолация от западния кинологичен свят.

Предшественикът на породата е английският той териер, внесен в Русия в края на 19 и началото на 20 век и придобил значителна популярност в аристократичните кръгове преди Революцията от 1917 г. След нея отглеждането на декоративни кучета е считано за буржоазна излишност. Малкото руски той териери, останали след революцията, са развъждани вътрешно, без внос на нов генетичен материал, и в резултат на тези десетилетия изолирано развитие се е формирала самостоятелна порода. FCI официално признава породата от 2006 г.

Съвременният руски той съществува в две разновидности: гладкокосместа и дългокосместа. По размер е сред най-малките кучета в света - теглото е обичайно 1–3 кг. Характерни са непропорционално големите изправени уши, дълги тънки крака, малка заострена муцуна и изпъкнали овални очи.

По темперамент руският той е жив, активен, интелигентен и дълбоко привързан към хората. За разлика от чихуахуата не е особено резервиран към непознати. Крехкото телосложение е главното практическо предизвикателство: тези кучета се контузват сравнително лесно, особено при падане от мебели или при груба игра с деца. Животът при добре отглежданите екземпляри е 10–14 години. Руският той е сред най-рядко срещаните малки породи кучета извън Русия и Прибалтика.

Руски той – тъмнокафяв, с характерни дълги уши с пера, в стойка
Афенпинчер – изцяло черен, с характерна маймуноподобна муцуна, в стойка

Афенпинчер (Affenpinscher)

Афенпинчерът е порода с дълга история в Централна Европа, особено в Германия и Австрия, където е бил известен под различни наименования и е изпълнявал практическа роля като ловец на плъхове и мишки в домакинствата, конюшните и магазините. Немското наименование буквално означава „маймунски пинчер", директна препратка към характерните маймуноподобни черти на лицето: набъбнала долна уста, отворени ноздри, малки тъмни очи широко поставени и изправени уши.

По стандарт теглото е 3–6 кг, ръстът 24–28 см. Телосложението е компактно, дребно, но стабилно. Козината е груба, жилава, тъмна, обичайно черна. Характерната „рамка" от по-дълга козина около лицето и на гърдите е стандартна черта на породата.

Характерът на афенпинчера е изключително комичен, самоуверен, упорит и весел. Тези кучета имат театрален талант и са изключително забавни по начин, рядко срещан при другите породи. Въпреки комедийния облик обаче афенпинчерът е животно с воля и характер. Той е независим, понякога упорит, и се нуждае от последователен собственик, готов да инвестира в обучение с търпение.

Здравето е относително стабилно в сравнение с много брахицефални породи. Луксацията на патела и болестта на Legg-Calvé-Perthes са описани. Средната продължителност на живота е 11–14 години. Афенпинчерът е една от малки породи кучета с най-дълга работна история в Централна Европа.

Брюкселски грифон (Brussels Griffon)

Брюкселският грифон е белгийска порода, чийто произход е документиран от около 1800 г. в Брюксел, където дребни кучета тип грифон са отглеждани от кочияши за борба с плъхове в конюшните. Предшествениците включват белгийски уличен пас и по-малки ловни кучета, вероятно кръстосвани с афенпинчер, мопс и английски той териер. Тези кръстоски са оформили трите съвременно признати разновидности: брюкселски грифон, белгийски грифон и гладкокосмест грифон.

По стандарт теглото е 3,5–6 кг, ръстът 18–20 см. Лицето е изключително брахицефално, с изпъкнали кръгли очи, широко поставен нос и подчертана долна челюст, придаваща типичното намръщено изражение.

Темпераментът е жив, интелигентен, много привързан и изненадващо сензитивен. Грифоните не са кучета, понасящи безразличие или самота, изграждат дълбока привързаност към хората и страдат при изолация. Обучението работи най-добре с положително подкрепление, кратки сесии и разнообразие.

Здравето е пряко обусловено от брахицефалната структура. BOAS е реален риск. Очните проблеми са чести поради изпъкналите очи. Средната продължителност на живота е 12–15 години. Брюкселският грифон е сред малки породи кучета с най-изразителна и запомняща се физиономия.

Брюкселски грифон – кафяво-червен, с характерна изразителна брахицефална муцуна, в стойка
Английски той шпаньол – бяло и кафяво (Blenheim), с характерна куполовидна глава и дълги уши

Английски той шпаньол (English Toy Spaniel)

Английският той шпаньол (известен в Обединеното кралство като King Charles Spaniel, за разлика от по-едрия Cavalier King Charles Spaniel) е порода с дълбоки исторически корени в кралска Англия, особено свързана с Чарлз II.

Историческите английски той шпаньоли са имали значително по-дълга муцуна от съвременните. Трансформацията към плоскоглавия тип е настъпила предимно в 19 и 20 век под влияние на вноса на азиатски играчкови кучета (предимно японски чин и пекинезе). Разграничаването от кавалер кинг чарлс шпаньола е лесно при внимателно наблюдение: английският той шпаньол е по-малък (3,5–6 кг), по-плосколицест, с по-изпъкнала куполовидна глава и по-набито тяло. Козината е подобна, копринена, пълна, с дълги уши, в четири класически цветови вариации: Blenheim, Prince Charles, King Charles и Ruby.

По темперамент е тихо, спокойно, нежно куче, обичащо комфорт и близост с хората. Не е особено игриво или активно. Здравословните предизвикателства са значителни: BOAS е сериозен проблем, очните проблеми са чести, а сирингомиелия и малформация на Киари са описани при тази порода. Средната продължителност на живота е 10–12 години. Английският той шпаньол е една от малки породи кучета с най-сериозен здравословен профил, изискващ информиран избор на развъдчик.

Японски чин (Japanese Chin)

Въпреки названието си японският чин не е с японски произход. Историческият консенсус е, че породата идва от Китай, откъдето е внесена в Япония вероятно около 6–7 век сл.н.е. като дипломатически подарък от китайски императори. В Япония кучето е развивано и усъвършенствано в продължение на векове. В Европа породата е донесена от португалски моряци в 16–17 век. Официалното признаване от AKC е от 1888 г.

По стандарт теглото е 3–7 кг, ръстът около 23–25 см. Тялото е компактно, квадратно. Главата е широка и заоблена, с много плоска муцуна, широко поставени изпъкнали очи и нависнали уши. Козината е дълга, копринена, с характерна „яка" около гърлото. Цветовете са традиционно бяло с черно или бяло с червено-кафяво.

Японският чин е тихо, изтънчено куче с поведение, описвано от мнозина като „котешко". Той мие лицето си с лапата, обича да се катери на по-високо, е чист и изискан в движенията си. Японският чин е изключително адаптивен за живот в апартамент и не изисква дълги разходки или интензивни физически натоварвания. Особено добре се вписва в домакинства с по-спокоен ритъм.

Брахицефалните проблеми засягат и японския чин, макар и с по-ниска тежест. Специфичен за породата е рядко неврологично нарушение, известно неофициално като „Chin spin". Живее приблизително 10–12 години, а добре отглежданите екземпляри при внимателни собственици нерядко достигат 13–14. Японският чин е сред малки породи кучета, най-подходящи за спокоен и тих домашен живот.

Японски чин – бяло и черно, с характерна широка глава и копринена козина, в стойка
Той фокс териер – бяло и черно с тан маркировки, с изправени уши, в стойка

Той фокс териер (Toy Fox Terrier)

Той фокс териерът е американска порода, развита в началото на 20 век от малки екземпляри на гладкокосместия фокс териер, кръстосани с различни играчкови породи (чихуахуа, манчестър териер). Резултатът е куче, запазило териерския характер и работния инстинкт в значително по-малък формат. AKC признава породата официално от 2003 г., въпреки че Националният клуб на Той Фокс Терера е действащ от 1936 г.

По стандарт теглото е 1,5–3,5 кг, ръстът 24–30 см. Телосложението е атлетично, мускулесто, с изправени уши и кратка, плътна козина в класическото триколорно (бяло с черно и тан) или двуцветно оцветяване.

По темперамент е типичен териер: жив, смел, любознателен, с висок инстинкт за преследване. Добре се обучава и е особено известен с представленията си в цирка, в Америка породата е дълго асоциирана с цирковото куче изобщо. Енергийните нужди са реални и не бива да се подценяват заради малкия ръст. Дневните разходки са задължителни, поне 45 минути активно движение.

Здравето е добро за миниатюрна порода. Луксацията на патела и болестта на Legg-Calvé-Perthes са описани. Средната продължителност на живота е 13–14 години, а добре отгледани екземпляри нерядко достигат 15. Породата е сравнително рядка извън Съединените щати. Той фокс териерът е една от малки породи кучета с най-атлетично и работно телосложение.

Миниатюрен пинчер (Miniature Pinscher)

Миниатюрният пинчер (в Германия „Zwergpinscher", неформално „Min Pin") не е миниатюрен доберман, въпреки визуалното сходство. Доберманът е породен от различен генетичен фонд и е описан за пръв път едва в края на 19 век, докато миниатюрният пинчер е документиран в Германия с поне 200 години по-стара история. Сходството в облика е резултат от паралелно развитие в рамките на пинчерско-шнауцерската група, не от директна генетична близост.

По стандарт теглото е 4–5 кг, ръстът 25–30 см. Тялото е компактно, мускулесто, с правилни пропорции и специфична „хакниева" походка (ускорена, с висок подем на предните крака), наподобяваща хакниевия кон. Козината е гладка, плътна, лъскава. Традиционните цветове са черен и тан и кафяв и тан.

Характерът е доминиращ, жив, смел. Миниатюрните пинчери са известно предизвикателство за обучение, тъй като са независими и самоуверени. Склонността към побег е легендарна при породата: тези кучета са известни с умението си да намират всяка дупка в оградата или всяка неотворена до края врата. Сигурно ограден двор е задължително условие.

Здравето при правилно отгледани екземпляри е добро. Луксацията на патела, прогресивната ретинална атрофия (PRA), болестта на Legg-Calvé-Perthes и хипотиреоидизмът са регистрирани в породата. Живее приблизително 12–16 години. Миниатюрният пинчер е сред малки породи кучета с най-самоуверен и своеволен характер.

Миниатюрен пинчер – черен и тан, с характерна хакниева походка, в стойка

Най-известните малки породи кучета (3,5–9 кг / 8–20 паунда)

Ши-цу с дълга двуцветна козина и златна панделка на главата, в стойка

Ши-цу (Shih Tzu)

Ши-цу е порода с удивително ранна история, свързана с Тибет и Китай. Счита се, че тибетски будистки монаси са развъждали предшестващи породи (вероятно лхаса апсо в съчетание с пекинезе или подобни китайски кучета) и са подарявали получените кучета на китайски императори. Ши-цу означава „куче лъв" на мандарин, директна препратка към смелия характер, скрит зад великолепната коса.

Породата почти изчезва след Китайската революция. Малък брой кучета е изнесен в Обединеното кралство и Скандинавия в периода 1930–1950 г. и именно от тези малко животни произхожда целият съвременен развъден фонд.

По стандарт теглото е 4–7 кг, ръстът 20–28 см. Телосложението е компактно с дълга, гъста, двуслойна козина, покриваща цялото тяло включително лицето. Муцуната е кратка, но не толкова екстремно плоска, колкото при мопса. Козината е дълга и пада по всички страни. Цветовете са изключително разнообразни.

Ши-цу е нежно, весело, изключително дружелюбно куче, обичащо всички хора без дискриминация. Не е склонно към агресия или прекомерна плашливост. Обича физическа близост, игра и семейното присъствие. Добре се адаптира: живее добре в апартамент, с деца, с по-стари хора. Добре се обучава с методи на положително подкрепление.

Козматата поддръжка е значителна. Дългата двойна козина изисква ежедневно разресване. Практическото решение, избирано от по-голямата част от собствениците, е „puppy cut", скъсена козина, изискваща стрижка на всеки 6–8 седмици. Козмата около лицето трябва редовно да се подрязва или връзва, тъй като е склонна да влиза в контакт с очната роговица.

Здравословните проблеми са свързани предимно с брахицефалния профил (умерен при ши-цу, но реален), очни проблеми, зъбни проблеми, дисплазия на тазобедрената ставка и бъбречни заболявания в по-напреднала възраст. Живее приблизително 10–16 години. Ши-цу е една от малки породи кучета с най-дълга история като дворцово куче-компаньон.

Мопс (Pug)

Мопсът е порода с произход в Китай, където е документиран поне от 2000 години. В Европа достига чрез португалски търговски маршрути вероятно в 16 век. В Нидерландия мопсът е придобил почти национален статус след легендата, че мопс на принц Вилхелм Орански го е събудил от сън, предотвратявайки испанска засада. В по-ново историческо минало е любима порода на Наполеон, Жозефин Бонапарт и кралица Виктория.

По стандарт теглото е 6–8 кг, ръстът 25–30 см. Тялото е компактно, мускулесто, квадратно. Главата е голяма и кръгла, с изключително плоска муцуна, дълбоки кожни гънки, изпъкнали кръгли очи и малки нависнали уши. Козината е гладка, мека, фина, в класически фаун с черна муцуна и черни уши, или изцяло черна. Опашката е здраво свита в характерно двойно кухо.

Темпераментът е описван с латинската фраза „multum in parvo" (много в малко): жизнерадост, любов към хората, хумор и общителност в малко тяло. Мопсът обича компанията на хора, деца и дори котки. Рядко е агресивен или прекомерно плашлив.

Здравословната картина на породата е сред най-предизвикателните в кучешкия свят. Брахицефалният обструктивен синдром (BOAS) е почти универсален. Очните увреждания са чести. Неврологичните проблеми включват мопсов енцефалит (PDE), сериозно автоимунно заболяване на централната нервна система, специфично за мопсите. Хемивертебри засягат значителна част от популацията. Мопсите са сред породите с най-висок риск от топлинен удар и никога не трябва да се оставят в кола на слънце. Живее приблизително 12–15 години. Мопсът е сред малки породи кучета с най-предизвикателен здравословен профил, изискващ особено внимание от бъдещите собственици.

Мопс – фаун с черна маска, компактно мускулесто тяло, в стойка
Френски булдог – фаун, с характерни изправени bat ears, в стойка

Френски булдог (French Bulldog)

Историята на френския булдог е нетипична: породата фактически произхожда от Англия, е развита във Франция и придобива световна слава от Америка. Прародителите й са малки екземпляри от английски булдог (Toy Bulldogs), изнесени в Нормандия от работници от Ноттингам в средата на 19 век. В Нормандия тези кучета са кръстосани с местни породи и постепенно е оформено малко куче с изправени „bat ears", характерното и уникално отличително белязо на породата. AKC признава породата от 1898 г.

По стандарт теглото е до 12,7 кг (AKC) или 8–14 кг (FCI), ръстът 30–33 см. Козината е гладка, плътна, фина. Цветовете по стандарт включват фаун, тигрово, пай и техни вариации. Нестандартните „модерни" цветове (лилаво, мерле, изразени сини) са генетично нестандартни и не са признати от основните организации.

По темперамент е общителен, игрив, нежен, обичащ хората и добре интегриращ се в семейна среда. Прекомерен лай не е характерен.

Здравословните проблеми са добре документирани. BOAS е изключително разпространен. Гръбначните проблеми (хемивертебри, дискова болест) засягат значителен процент от популацията. Изключително важен практически факт: французите почти изцяло не могат да се размножават по естествен начин и почти всяко кученце от породата е резултат от цезарово сечение. Разходите за ветеринарни грижи при тази порода са значително по-високи от средното. Въпреки здравословните предизвикателства, френският булдог остава сред най-търсените малки породи кучета в последното десетилетие. Живее приблизително 10–14 години.

Бостън териер (Boston Terrier)

Бостънският териер е изцяло американска порода, развита в Бостън, Масачузетс, вероятно между 1865 и 1875 г. Прародителите включват кръстоска между английски булдог и уайт бул териер. AKC признава породата от 1893 г., правейки я сред първите американски породи в регистъра.

По стандарт теглото се разпределя в три класа: до 6,8 кг, 6,8–9 кг и 9–11,3 кг. Тялото е компактно и мускулесто. Главата е квадратна, с плоска муцуна (по-малко екстремно плосколицо от френския булдог или мопса), изправени уши и кръгли тъмни очи. Характерна за породата е маркировката: бял корем, бяла „яка" и бяла ивица по муцуната на фона на черна, тигрова или тюленова основа, елегантно оцветяване, приличащо на фрак.

Темпераментът е жив, интелигентен, дружелюбен. Бостън териерите се считат сред по-лесно обучаемите компактни породи. Добре се разбират с деца и с другите животни.

Здравословно, бостоните са значително по-„дишащи" от французите и мопсите. По-голям риск за породата представляват очните проблеми: катаракта, глаукома, корнеална улцерация. Хемивертебрата е характерна за породата и добросъвестните развъдчици правят рентгенографски скрининг на прешленния стълб. Живее приблизително 11–13 години. Бостън териерът е единствената изцяло американска порода сред малки породи кучета в тази категория.

Бостън териер – черен с бели маркировки, с изправени уши, в стойка
Кавалер кинг чарлс шпаньол – Blenheim (кестеняво и бяло), с копринена козина, в стойка

Кавалер кинг чарлс шпаньол (Cavalier King Charles Spaniel)

Кавалер кинг чарлс шпаньолът е официално нова порода (признат от Kennel Club на Обединеното кралство едва от 1945 г.), но с история, чиито корени се простират назад до 16 и 17 век. Кучетата, изобразявани на портретите на Чарлз I и особено Чарлз II, са имали по-дълга муцуна от съвременния King Charles Spaniel. В началото на 20 век американецът Розуел Елдридж предлага парични награди за реконструкция на по-стария тип с по-дълга муцуна, резултатът от тази програма е кавалерът, физически по-близък до историческия тип.

По стандарт теглото е 5,4–8 кг, ръстът 30–33 см. Козината е дълга, копринена, с характерни пера по ушите, краката и опашката. Цветовете са четири: Blenheim (кестеняво и бяло), Tricolour (черно, бяло и тан), Black and Tan и Ruby (плътно кестеняво).

Темпераментът е може би основното изкушение на породата. Кавалерите са изключително нежни, нагласени към хората, безагресивни и адаптивни кучета. Добре се разбират с деца, с по-стари хора, с котки и с почти всички. Не са особено независими и страдат при изолация.

Здравословните проблеми на кавалера са сред най-сериозните в кучешкия свят. Митрална клапанна болест (MVD) е практически универсална, по-голямата част от кавалерите развиват сърдечна митрална болест след 5–6-годишна възраст. Сирингомиелия и малформация на Киари (CM/SM) засягат значителен процент от популацията. Продължителността на живот средно е 9–14 години, с MVD като водеща причина за смъртност. Кавалерът е може би най-нежният и адаптивен представител сред малки породи кучета.

Бишон фризе (Bichon Frisé)

Бишон фризе е малко бяло куче с хубаво документирана история в Средиземноморска Европа от около 14–16 век. В средновековна Европа са съществували няколко вариации на бишон, като непосредственият предшественик на днешния бишон фризе е бишон тенерифе. В 16 век бишонът навлиза в испанските и френски кралски дворове, достигайки пика на популярността си по времето на Анри III. AKC признава породата от 1971 г.

По стандарт теглото е 5–7 кг, ръстът до 30 см. Козината е меко бяла, накъдрена, с подкосъм с текстура на памук и покривна козина с отворени локви. Козината не линее и е относително приемлива за алергични собственици, макар и не гарантирано.

Темпераментът е весел, игрив, отворен и изключително дружелюбен. Бишонът обича хората, деца, непознати, посетители. Рядко е агресивен. Нивото на активност е умерено и добре пригодено за апартаментен живот. Козинената поддръжка е значителна, накъдрената козина без редовно разресване бързо се сплъства, а стрижката на всеки 6–8 седмици е практически задължителна.

Здравословно е сравнително стабилна порода. Описани са алергии на кожата, хипотиреоидизъм, зъбни проблеми и катаракта. Белите козини са склонни към tear staining, кафеникаво оцветяване под очите, което може да е симптом на запушени слъзни канали, изискващи ветеринарна оценка. Живее приблизително 12–15 години. Бишон фризе е класически пример за малки породи кучета, подходящи за апартаментен живот и семейна среда.

Бишон фризе – изцяло бял с накъдрена козина, в стойка
Хаванезе – шоколадовокафяв с вълнообразна дълга козина и завита опашка, в стойка

Хаванезе (Havanese)

Хаванезето е националното куче на Куба и единствената порода, развита там. Предшествениците са испански бишон тип кучета, донесени от испански колонисти в 18 и 19 век. След Кубинската революция (1959 г.) много кубински емигранти носят своите кучета в САЩ, и именно от тези американски линии произхожда голяма част от съвременния развъден фонд. AKC признава породата от 1996 г.

По стандарт теглото е 3,2–6,4 кг, ръстът 22–29 см. Козината е дълга, мека, леко вълнообразна или права, без подкосъм, с добра защита от тропическа жега (историческа адаптация). Цветовете са изключително разнообразни.

Темпераментът е може би едно от най-забележителните качества на породата. Хаванезето е описвано като куче „велкро“ (следва стопанина навсякъде), обича физическата близост, трудно понася самотата. Изключително дружелюбно, открито и игриво. Хаванезето е сред малкото породи с документирана употреба в терапевтична работа, характерът на „четящо хората" куче го прави особено подходящо за посещения в болници и старчески домове.

Здравословните рискове включват катаракта, прогресивна ретинална атрофия, хипотиреоидизъм, луксация на патела и болест на Legg-Perthes. Средната продължителност на живота е 14–16 години, сред по-дълголетните дребни породи. Хаванезето е сред малки породи кучета с документирана употреба в терапевтична и социална работа.

Миниатюрен шнауцер (Miniature Schnauzer)

Миниатюрният шнауцер е немска порода, произлязла от стандартния шнауцер чрез кръстоски с афенпинчер и вероятно пудел с цел намаляване на размера. Документите сочат края на 19 век (около 1888–1895 г.) в Германия. Породата е използвана изначално като ратлер, ловец на плъхове в ферми и складове. Функционалният произход се усеща в характера: миниатюрният шнауцер не е типично „декоративно" куче.

По стандарт теглото е 5–8 кг, ръстът 30–38 см. Козината е двуслойна, с характерни „вежди" и брада около лицето. Традиционният цвят е сол и пипер, но черен и черно-сребрист са официално признати.

Характерът е жив, умен, любознателен и независим. Шнауцерите не са послушни за угаждане, имат мнение и не се срамуват да го изразяват. Обучаемостта е добра поради интелигентността, но изисква последователност. Склонността към лай е изразена. Физическите нужди са по-значителни, отколкото размерът му предполага, дневни разходки от поне 30–40 минути са необходими.

Здравословно е добре позната порода с реални, но управляеми предизвикателства. Панкреатит и хиперлипидемия са характерни за породата и спазването на нискомаслена диета е особено важно. Уролитиаза (пикочни камъни) е чест проблем. Живее приблизително 12–15 години. Миниатюрният шнауцер е сред малки породи кучета с най-силно изразен работен и функционален произход.

Миниатюрен шнауцер – сол и пипер, с характерни вежди и брада, в стойка
Шотландски териер – изцяло черен, с характерен нисък удължен силует и правостоящи уши

Шотландски териер (Scottish Terrier / Scottie)

Шотландският териер е породата с вероятно най-характерен силует от всички дребни породи: нисък, удължен, с квадратна муцуна, правостоящи уши и тъмна козина. Историята на породата е свързана с шотландските планини, където различни дребни териери са отглеждани векове наред за ловуване на лисици, видри и язовци. AKC признава породата от 1885 г.

По стандарт теглото е 8,5–10 кг, ръстът 25–28 см. Тялото е удължено, с кратки крака, твърда покривна козина и мек подкосъм. Цветовете са черен (доминиращ), жичен (wheaten) и тигров (brindle).

Характерът е независим, смел, упорит и верен до преданост, но само към „своите" хора. Шотландският териер е куче, изграждащо дълбоки, но тесни привързаности. Обучаемостта изисква мотивация, последователност и уважение към независимия темперамент.

Специфична за породата е т.нар. „Scottie cramp", рядко неврологично нарушение, проявяващо се като мускулни крампи при стрес или въодушевление, свързано с нарушена серотонинова невротрансмисия. Описани са и дискоиден лупус еритематозус (DLE) и уролитиаза. Живее приблизително 12–15 години.

Уест хайланд уайт териер (Westie)

Уестито е бялата шотландска териерска форма с директно родство с шотландски териер, кернски териер и данди динмонт териер, всички разклонения на обща шотландска работна териерска традиция. Разработен систематично в края на 19 век от Колумн Малкъм от Полтало, Шотландия, уестито е признато от AKC от 1908 г.

По стандарт теглото е 6,8–10 кг, ръстът 27–28 см. Козината е двуслойна, твърда, права покривна козина с мек подкосъм, винаги бяла. Тялото е компактно и мускулесто.

Темпераментът е типично териерски: смел, активен, любознателен, с добро самочувствие. Уестито е дружелюбно куче, но не е без характер, упорито е, ловните инстинкти са живи и ако намери нещо интересно в земята, ще копае. Обучаемостта е добра при положителни методи.

Здравословно е описано като предразположено към атопичен дерматит (кожни алергии, водещи до силен сърбеж и хронична дерматологична терапия). Описана е и кранио-мандибуларна остеопатия (CMO) при кученца, болезнено костно разрастване в областта на челюстта, което при повечето случаи регресира след затварянето на костния растеж. При избор на развъдчик изисквайте здравна история на родителите. Живее приблизително 12–16 години.

Уест хайланд уайт териер – изцяло бял с твърда права козина и изправени уши, в стойка
Джак Ръсел териер – бял с кафяви маркировки, с мешана козина, в стойка

Джак Ръсел териер (Jack Russell Terrier)

Джак Ръсел териерът носи името на Преподобния Джон (Джак) Ръсел, свещеник и ловец от Девон, Англия, който в средата на 19 век систематично развъждал работни кучета териери за лисичи лов. Ръсел е искал куче, достатъчно малко да влиза в лисичи дупки, но достатъчно издръжливо, за да следва конете в лова с часове.

По стандарт теглото е 5–8 кг, ръстът 25–38 см (вариира по тип). Козината може да бъде гладка, груба или смесена (broken). Цветовете са бял доминант с кафяви, черни или тан маркировки.

Темпераментът е неистов по стандартите на дребните породи. Джак ръселите са изключително енергични, смели, независими и с висок инстинкт за преследване. Те се нуждаят от значително физическо натоварване ежедневно. Копаят. Лаят. Преследват всичко, което се движи. Лошото съчетание е джак ръсел с пасивен собственик в апартамент. За опитни, активни и последователни собственици обаче е едно от най-верните и интелигентни кучета, с което ще поддържате редовен добродушен спор за следващите петнадесет години.

Здравето е добро като работна порода без крайна специализация на телесната форма. Луксацията на патела, прогресивната ретинална атрофия (PRA) и спиноцеребеларна атаксия (SCA) са описани. Живее приблизително 13–16 години. Джак Ръсел териерът е сред малки породи кучета с най-високи нужди от физическа активност и умствена стимулация.

Миниатюрен дакел (Miniature Dachshund)

Dackel, Dachshund, Такел, породата носи много имена и живее в два размера (стандартен и миниатюрен) и три козматни типа (гладкокосмест, дългокосмест, жичнокосмест). Немска порода с история, проследима до поне 17 век, дакселът е развит за преследване на язовци в дупките им: буквалното значение на „Dachshund" е „язовичи куче". По стандарт теглото на миниатюрния даксел е до 5 кг при гръдна обиколка до 35 см.

Физически дакселът е лесно разпознаваем: удължено тяло, много кратки крака, дълга муцуна, нависнали уши. Тялото е мускулесто, а издължеността е функционална адаптация. Гладкокосместият вариант е с плътна, лъскава козина; дългокосместият, с меки, копринени косми; жичнокосместият, с груба, стояща козина с характерни вежди и брада.

Характерът на дакселите е жив, смел, независим и понякога доста упорит. Не са особено послушни за угаждане, но са умни и обичат играта. Склонни са към силна привързаност към един човек. Лаят е характерен и силен за малкото тяло.

Водещият здравен проблем на породата е интервертебрална дискова болест (IVDD). Удължената гръбначна структура е механично уязвима: дисковите херниации причиняват болка и в тежките случаи, парализа. Необходими са превантивни мерки: рампи вместо стълби, избягване на скачане от мебели и контрол на теглото. При поява на симптоми (болезненост при докосване на гърба, слабост в задните крайници) е необходима незабавна ветеринарна консултация. Живее приблизително 12–16 години. Миниатюрният дакел е сред малки породи кучета с най-висок наследствен риск от гръбначни проблеми.

Миниатюрен дакел – черен и тан, гладкокосмест, с характерно удължено тяло и кратки крака
Папийон – бял с кафяво-черни маркировки и характерни пеперудоподобни изправени уши, в стойка

Папийон (Papillon)

Папийонът е една от най-древните декоративни породи с изобразимо историческо присъствие в Европа. Кучета, изглеждащи идентично на съвременните папийони, с характерните пернати уши, се виждат на портрети от 16 и 17 век, включително на картини на Рубенс, Ван Дайк и Тициан. Тогавашната порода е известна като „Continental Toy Spaniel".

Съвременното разграничение включва две форми: Papillon (с изправени „пеперудоподобни" уши) и Phalène (с висящи уши), и двете са форми на една и съща порода, способни да се появят в едно котило. По стандарт теглото е 3,2–4,5 кг, ръстът 20–28 см. Козината е мека, копринена, без подкосъм, лесна за поддържане.

Характерът е жив, интелигентен и изключително обучаем. Папийоните редовно се класират сред топ 10 на най-интелигентните породи по обидиънс. Те са атлетични, ловки и обичат да се учат. Прекрасни са в аджилити, Rally-O и трикове. Темпераментно са дружелюбни и открити, по-малко резервирани спрямо непознати от много дребни породи. Добре се разбират с деца и с другите животни.

Здравето е добро. Луксацията на патела и прогресивната ретинална атрофия са основните генетични рискове. Козинената поддръжка е лесна, козината е мека, еднослойна и не се сплъства лесно. Средната продължителност на живота е 13–15 години. Папийонът е сред малки породи кучета с най-добри резултати в аджилити и обидиънс.

Лхаса апсо (Lhasa Apso)

Лхаса апсо е будистка свещена порода от Тибет, с история, проследяема назад поне хиляда години. Отглеждан е в тибетските монастири и при благородническите домакинства, където е изпълнявал ролята на вътрешен пазач. Името „Apso" на тибетски означава „лаещо куче с вид на лъв". Лхаса апсо е донесен в Обединеното кралство от 1920-те насетне; AKC го признава от 1935 г.

По стандарт теглото е 5,5–8 кг, ръстът 25–28 см. Козината е дълга, тежка, права, с подкосъм, типично достигаща до земята при изложбените кучета. Цветовете са разнообразни: златист, кремав, медов, тъмно кафяв, сив, черен.

Темпераментът е независим, самоуверен и понякога резервиран спрямо непознати, отражение на вековния пазачески инстинкт. Лхаса апсо не е изцяло декоративно куче, то е сериозно, с характер и мнение. Към своите хора е нежно и обичащо. Важно е да се разграничи от ши-цу при избор: двете са подобни визуално, но лхасата е по-независима, по-резервирана към непознати и с по-силен пазачески инстинкт.

Здравословно са описани прогресивна ретинална атрофия, кожни алергии, бъбречна дисплазия и хернии на интервертебралните дискове. Лхаса апсо е сред по-дълголетните породи: 12–18 години, с документирани случаи над 20 години. Лхаса апсо е една от малки породи кучета с най-дълга монашеска и аристократична история.

Лхаса апсо – златист с дълга права козина, достигаща до земята, в стойка
Тибетски шпаньол – медено кафяв с двуслойна копринена козина и пухкава опашка над гърба, в стойка

Тибетски шпаньол (Tibetan Spaniel)

Тибетският шпаньол е друга тибетска порода с будистки монашески произход. Подобно на лхаса апсо е имал роля на пазач в монастирите. Въпреки наименованието „шпаньол", той не е сроден с европейските шпаньоли, наименованието е дадено от европейски наблюдатели заради визуалното сходство с миниатюрни европейски шпаньоли.

По стандарт теглото е 4–7 кг, ръстът около 25 см. Козината е двуслойна, мека, плоска, копринена с плюшен подкосъм. Опашката е пухкава и носена над гърба.

Темпераментът е интелигентен, наблюдателен и независим, привързан към своите хора, но с котешка нотка на самостоятелност. С добра ранна социализация се превръща в приятно балансирано куче, предпазливо, но неизолиращо. Породата е добра за по-спокойна домашна среда и е подходяща за по-стари хора и самотни собственици.

Козинената поддръжка е умерена: разресване два-три пъти седмично е достатъчно, стрижка обикновено не е необходима. Здравословно са описани прогресивна ретинална атрофия и автоимунна кожна болест. Живее приблизително 12–15 години.

Пекинезе (Pekingese)

Пекинезето е сред най-историческите от всички кучешки породи, с документирано присъствие в Китай от поне 2000 години. Отглеждан е в изключителна привилегированост в Забранения град, само членове на Императорската фамилия са имали право да го притежават. Достъпът на Запада до породата идва след Втората опиумна война (1860 г.), когато британски войски са открили и взели пекинезе от лятната палата на Пекин.

По стандарт теглото е до 5 кг (AKC) или 3–5 кг (FCI), ръстът около 15–23 см. Козината е дълга, двуслойна, с плюшен подкосъм и права покривна козина. Характерна е огромната „яка" около шията. Лицето е изключително плоско, сред най-брахицефалните в кучешкия свят.

Темпераментът е достоен, спокоен, донякъде отдалечен, отражение на вековната история като куче на Императора. Пекинезето не търси одобрение. Обожава своите хора, но не е лепящо. Обучаемостта е ниска не защото е тъпо, а защото е незаинтересовано.

Здравето е сериозно обременено от брахицефалния синдром: BOAS, корнеални увреждания и кожни гънки са постоянни теми. Редовното почистване на кожните гънки по лицето е задължително. Горещото лято е потенциално опасно, никога не трябва да се излага на директно слънце. Живее приблизително 12–14 години.

Пекинезе – медено кремав с характерна голяма яка и изключително плоска брахицефална муцуна, в стойка
Китайски хохлат – гол вариант с петнисто тяло, бяла хохлата на главата, гамаши по краката и пухкава опашка, в стойка

Китайски хохлат (Chinese Crested)

Китайският хохлат е порода, лесно разпознаваема дори от хора, които никога не са виждали куче от нея. Голото тяло, „хохлатата" по главата, „гамашите" по краката и пухкавата опашка са практически уникален облик. Породата съществува в два варианта: гол (Hairless) и с козина (Powderpuff) и двата се раждат редовно в едно и също котило, тъй като гена за „голост" е непълно доминантен.

По стандарт теглото е 2,7–5,4 кг, ръстът 23–33 см. При голия вариант кожата е мека и топла, нуждаеща се от постоянна грижа: защита от слънцето, хидратация и защита от студ. Голите кучета са склонни към акне и сухота на кожата. Powderpuff вариантът е с двуслойна мека козина, покриваща цялото тяло.

Темпераментът е жив, привързан, интелигентен и игрив. Добре се обучава. Зъбите на голите хохлати са исторически предизвикателство: много екземпляри имат непълни, лошо формирани или липсващи зъби, дължащи се на свързаност на гена за голост с зъбното развитие. Редовна дентална грижа е задължителна.

Миниатюрният хохлат е добра порода за хора с алергии към кучешка козина. Кожни проблеми, алергии и луксация на патела са описани. Живее приблизително 13–18 години.

Италианска хрътка (Italian Greyhound)

Италианската хрътка е миниатюрна разновидност на хрътковите породи с история в Средиземноморска Европа от поне 2000 години. В Ренесансова Италия е придобила статут на благороднически любимец: Катерина де Медичи, Крал на Прусия Фридрих Велики и Кристина Шведска са документирани собственици.

По стандарт теглото е 3,5–5 кг, ръстът 32–38 см. Телосложението е тясно, мускулесто, с дълбок гръден кош и изключително деликатна костна структура. Козината е гладка, плътна, лъскава, практически без козматен мирис. Студоустойчивостта е практически нулева, палтенца, одеяла и топло спало пространство са необходимост, а не лукс.

Крехкостта на скелета е реален здравен проблем. Фрактури на предни крайници (особено при скачане) са сред честите причини за спешни ветеринарни посещения. Рампи към мебели и внимателно боравене са задължителни. Тоалетното обучение е известно предизвикателство: породата е склонна към резервираност при студено и мокро време и може да откаже да излезе навън при дъжд или студ.

Физически са спринтьори, не маратонци. Разходка на каишка е задължителна на открит терен поради силния инстинкт за преследване. Зъбните проблеми са значителни. Живее приблизително 14–15 години. Породата е подходяща за опитни собственици и не е за домакинства с малки деца. Италианската хрътка е сред малки породи кучета с най-деликатна костна структура и най-специфични нужди от грижа.

Италианска хрътка – синьо-сива с бели маркировки, с изключително стройно деликатно телосложение, в стойка
Норфолкски териер – червено-кафяв с груба двуслойна козина и нависнали уши, в стойка

Норфолкски териер (Norfolk Terrier)

Норфолкският териер и неговият близко свързан братовчед, норуичкият териер, са разграничени като отделни породи едва от 1964 г. Единствената физическа разлика е ушите: норфолкът има нависнали уши, норуичкият, изправени. Историята на породата е в Норфолк и Кембридж (Англия), където студенти и ловци са отглеждали дребни работни териери за ловуване на лисици и разрушаване на гризачни дупки.

По стандарт теглото е 5–5,5 кг, ръстът около 25 см. Козината е груба, права, двуслойна, в нюанси на червено, черно с тан, пшеничено или тигрово. Тялото е компактно и мускулесто.

Темпераментът е весел, приятелски настроен и достатъчно активен. Норфолкският териер е по-общителен и по-малко упорит от много териери. Добре се разбира с деца и дори с котки при ранна социализация. Норфолкският териер е дискретно по-лесен за начинаещ собственик от повечето териери, не е толкова взривен като джак ръсела, нито толкова упорит като шотландския териер.

Козинената поддръжка е практична: стриппинг два пъти годишно или машинна стрижка. Здравословно са описани митрална клапанна болест при по-стари екземпляри. Средната продължителност на живота е 12–16 години.

Кернски териер (Cairn Terrier)

Кернският териер е може би най-известен на широката публика чрез Тото, кучето на Дороти в „Магьосникът от Оз". По произход е шотландски териер от Хайленд, работна порода развита за ловуване в каменисти терени (cairn е шотландско-галска дума за купчина камъни). Официално признат в Обединеното кралство от 1912 г.

По стандарт теглото е 6–7,5 кг, ръстът 28–31 см. Козината е груба, стояща, двуслойна, в нюанси от крем и пшеничен до червен, тигров и тъмно сив. Тялото е компактно, широко поставено.

Темпераментът е жив, любознателен, смел, класически териер с добро настроение. По-малко упорит от шотландския териер, по-дружелюбен към непознати. Добре се обучава с положителни методи. По-малко взривен от джак ръсела. Копаенето е инстинкт и в градина е по-добре да се определи позволена зона.

Болестта на Краббе (globoid cell leukodystrophy) е наследствено разрушително неврологично заболяване, описано при определени линии, ДНК тест е достъпен и трябва задължително да се изисква при развъдчика. Живее приблизително 12–15 години.

Кернски териер – пшенично-кафяв с груба стояща двуслойна козина, в стойка
Бордър териер – кафяво-сив с груба плътна козина, в стойка

Бордър териер (Border Terrier)

Бордър териерът произхожда от граничните планински райони между Англия и Шотландия. Отглеждан е за ловуване на лисици в хълмистата местност, следвайки конете, работа, изискваща значителна издръжливост. Официален запис за породата в Kennel Club от 1920 г.

Физически е по-правилно пропорциониран от много работни териери. По стандарт теглото при мъжките е 5,9–7,1 кг, при женските 5,1–6,4 кг, ръстът около 33–40 см. Козината е груба, плътна, двуслойна. Цветовете са червено, гризъл и тан (grizzle and tan) или просто гризъл, синьо-тан, тигрово.

Темпераментът е уравновесен за териер. Бордърът е активен, издръжлив, обичащ работа и движение, но е значително по-малко агресивен и по-лесно управляем от много териерски породи. Счита се сред по-добре обучаемите териери. Разбира се добре с деца. Бордър териерът е вероятно сред най-добрите семейни териери: достатъчно активен за походи, достатъчно нежен за деца при правилно въведение, умерен в лая.

Физическите нужди са сред по-значителните при дребните породи, ежедневни разходки от 45–60 минути не са прекомерни. Здравословно са описани митрална клапанна болест, ювенилна катаракта и дегенеративна миелопатия (CDRM). Живее приблизително 12–15 години.

Рат териер (Rat Terrier)

Рат териерът е американска порода с разнообразни корени, включващи вноса на различни териерски породи в Северна Америка от европейски имигранти. Генетично историята включва гладкокосмест фокс териер, манчестър териер, бул териер и в различни региони, бийгъл и уипет за обогатяване на скоростта. AKC признава породата от 2013 г.

По стандарт теглото е в два размерни варианта: миниатюрен (до 4,5 кг) и стандартен (4,5–11 кг), ръстът 25–46 см. Козината е гладка, лъскава, в практически всяка триколорна и двуцветна вариация с бяло.

Темпераментът е жив, активен, смел, работна порода с характер. Добре обучаем в сравнение с много териери. Атлетичен и ловък. Инстинктите за преследване са живи, свободното движение в неоградена среда е риск. Ежедневни разходки, игра и умствена стимулация са задължителни.

Козинената грижа е минимална, гладката козина изисква само случайно разресване. Рат териерът е сред най-дълголетните дребни породи: 15–18 години при добри условия е реалистично. В Европа е рядка порода, намирането на добросъвестен развъдчик изисква контакт с американски или западноевропейски клубове.

Рат териер – бял с черни и тан маркировки, с изправени уши и гладка козина, в стойка
Манчестър териер играчкова разновидност – черен и тан с характерно лъскаво оцветяване, в стойка

Манчестър териер, играчкова разновидност (Manchester Terrier, Toy variety)

Манчестърският териер произхожда от Манчестър, Англия, от средата на 19 век, разработен от кръстоски между уипет и черен тан териер за ловуване на плъхове и зайци. Двете разновидности (стандартна, до 10 кг, и играчкова, до 5,4 кг) са резултат от систематично намаляване на размера в края на 19 и началото на 20 век.

Характерното черно-тан оцветяване е може би най-последователно изразеното при породата: меден цвят на строго определени места (мустаците, надбровията, гърлото, краката) на фона на лъскаво черно. По стандарт теглото при играчковия вариант е под 5,4 кг, ръстът около 25–30 см. Тялото е изящно с благороден силует.

Темпераментът е умен, наблюдателен, жив. Манчестър териерите са дискретно активни кучета, не толкова шумни и нетърпеливи, колкото много териери, но все пак с териерска независимост. По-балансирани от много териери: по-малко копаещи, по-малко лаещи, с по-спокойно присъствие. Козинената поддръжка е минимална, само разресване с ръкавица веднъж седмично.

Здравето е добро. Описани са хипотиреоидизъм, очни болести и хемолитична анемия при определени линии. Манчестър териерът играчков е добра опция за собственик, търсещ елегантна, умна, дългоживееща малка порода без сложни козинени нужди. Живее приблизително 14–16 години.

Схипперке (Schipperke)

Схипперкето е белгийска порода. Наименованието е фламандско и означава „малко корабче", свидетелство за използването й на каналните лодки на Белгия, където тези кучета са служили като охрана на товарни кораби. Преди това породата е имала наземна роля на ратлер и пазач в занаятчийски работилници.

По стандарт теглото е 3–9 кг (варира по организации), ръстът около 25–33 см. Козината е двуслойна, характерно черна, с характерна „яка" и „грива" около шията. Тялото е компактно, набито.

Темпераментът е енергичен, любознателен, смел и малко резервиран. Схипперкето е бдително и е добър пазач. Независимо е и понякога упорито. Обучава се добре с правилен подход. Склонността към лай трябва да се управлява с обучение от ранна кученческа възраст.

Специфична за породата е мукополизахаридозата тип IIIB (MPS IIIB), рядко наследствено натрупващо заболяване засягащо нервната система, фатално в млада възраст. ДНК тест е задължителен при избор на развъдчик. При отрицателен тест схипперкето е сравнително здрава порода. Живее приблизително 13–15 години. Схипперкето е единствената белгийска представителка сред малки породи кучета в тази категория.

Схипперке – изцяло черен с характерна яка и грива около шията, в стойка
Болонезе – изцяло бял с характерна рошава пухкава козина без подкосъм, в стойка

Болонезе (Bolognese)

Болонезето е малко бяло куче с дълга история в Болоня, Италия, откъдето произхожда и наименованието. Исторически е любимо куче-компаньон на италианската и фламандска аристокрация от 12 до 17 век. Подарявано е между европейски владетели като скъпоценен дипломатически жест (включително от Козимо де Медичи) и се появява на картините на Тициан, Гозоли и Брьогел.

По стандарт теглото е 2,5–4 кг, ръстът 25–30 см. Козината е единствена в своя вид: дълга, пухкава, с разрошена текстура, без подкосъм. Не е накъдрена като при бишон фризе, а е по-плоска, по-рошава, матово-бяла. Не линее значително.

Темпераментът е нежен, тих, дружелюбен и дълбоко привързан. Болонезето е сред по-малко известните дребни породи, но собствениците му са единодушно лоялни. Обича физическата близост и страда при продължителна самота. Малко по-независимо от малтезето и хаванезето.

Козинената поддръжка изисква редовно разресване (два-три пъти седмично). Стрижка на всеки 6–8 седмици за поддържане на практична дължина. Здравословно са описани луксация на патела и очни проблеми. Средната продължителност на живота е 12–14 години.

Котон де Тулеар (Coton de Tuléar)

Котон де Тулеар е националното куче на Мадагаскар и порода с необичайна история. Предполагаемите предшественици са бишон тип кучета, придружавали търговски и пиратски кораби в Индийски океан и попаднали на острова вероятно в 16–17 век. На Мадагаскар кучетата са развивани в изолация, образувайки уникална порода. Наименованието идва от характерната „памучена" козина и от пристанищния град Тулеар.

По стандарт теглото е 3,5–6 кг, ръстът 22–28 см. Козината е дълга, меко-памучна (по-мека дори от копринена), бяла с евентуални леки бежови или сивкави маркировки при кученцата. Еднослойна, без значително линеене.

Темпераментът е весел, жив, изключително дружелюбен. Адаптивно, добре подхождащо за различни домашни ситуации. Обучаемо и умно куче. Котонът е много привързан към собственика и тревожността при раздяла може да се прояви при продължителна изолация, предотвратяването й от ранна кученческа възраст е важна цел.

Козинената поддръжка изисква редовно разресване (два-три пъти седмично), памучната текстура е уязвима към сплъстяване особено около яката. Прогресивна ретинална атрофия и луксация на патела са описани. Средната продължителност на живота е 15–18 години, сред по-дълголетните породи изобщо.

Котон де Тулеар – изцяло бял с характерна мека памучна козина, в стойка
Лювхен – сиво-бял с характерната лъвска прическа: дълга козина по главата и краката, подрязано тяло, в стойка

Лювхен (Löwchen)

Лювхен означава „малко лъвче" на немски, директна препратка към типичната прическа на породата, при която тялото е плътно подрязано, оставяйки гъста козина на главата, шията, предните крайници и „ботуши" по задните, наподобявайки стилизиран лъв.

Историческото присъствие в Европа е документирано от 15 и 16 век. Породата е почти изчезнала в края на Втората световна война и няколкото десетки кучета, оцелели в Белгия и Нидерландия, са основата на всички съвременни екземпляри.

По стандарт теглото е 4–8 кг, ръстът 30–35 см. Козината е дълга, вълнообразна, копринена, в разнообразни цветове. Темпераментът е приятелски настроен, жив, умен и обичащ хората. Лювхенът е по-малко известен от много свои съвременници, но е куче с характер и значително присъствие. Добре се обучава.

Лювхенът е рядка порода, намирането на добросъвестен развъдчик изисква контакт с националните кинологични федерации. Тъй като популацията е малка, отговорните развъдчици следят внимателно за генетично разнообразие. Здравословно катаракта и прогресивна ретинална атрофия са описани. Средната продължителност на живота е 13–15 години.

Миниатюрен Шолоицкуинтли (Miniature Xoloitzcuintli)

Шолоицкуинтли (или шоло, за краткост) е сред най-древните и рядко срещаните породи в света. Произходът е от Мезоамерика, с документирано присъствие при ацтеките, майите и другите преколумбови народи с поне 3000-годишна история. Ацтеките са вярвали, че тези кучета придружават душите на мъртвите в подземния свят, откъдето произтичат ритуалните им гробни находки. Името идва от Шолотл - ацтекския бог на светкавицата и смъртта, и от „ицкуинтли" (куче на науатъл - nahuatl).

Породата съществува в три размерни варианта: стандартен (12–20 кг), миниатюрен (4,5–12 кг) и играчков (до 4,5 кг). Всеки вариант може да се появи в гол (hairless) или с козина форма. Физически голият шоло е характерен: гладка, топла кожа с цвят от бледорозово до тъмно-шоколадово или черно, с деликатни космени нишки по тила и опашката. Ушите са изключително дълги, изправени, подобни на прилепови уши. Тялото е стройно, елегантно, с дълъг врат и мускулест силует.

Темпераментът е жив, интелигентен, привързан към семейството, но резервиран спрямо непознати. Подходящ за опитни собственици. Ранната социализация е критична. Грижата за кожата при голия вариант е конкретна и специфична: хидратиращ лосион при суха кожа, слънцезащитен крем при дълго излагане и защита от студ са стандартна грижа. Миниатюрният шоло е добра порода за хора с алергии към кучешка козина.

Зъбните проблеми са свързани с гена за голост. Кожни проблеми и алергии са характерни. Живее приблизително 12–14 години.

Миниатюрен Шолоицкуинтли – гол вариант, тъмно сива кожа, с изключително дълги изправени уши и стройно елегантно тяло, в стойка

Заключение

Малките породи обхващат удивително разнообразие от темпераменти, история, нужди и характери. Дали ще изберете дребна чихуахуа с лидерски характер, нежен кавалер кинг чарлс шпаньол, атлетичен папийон или деликатна италианска хрътка, важното е изборът да е информиран.

Размерът на кучето не определя интензивността на неговите нужди. Много от описаните тук породи изискват значителна физическа активност, умствена стимулация, последователно обучение и социализация, точно толкова, колкото по-едрите им сродници. Малкото куче, избрано с идеята, че ще бъде „по-лесно“, само защото е малко, е куче, обречено на разочарование и от двете страни.

Изборът на порода трябва да се основава на реалистична преценка на начина ви на живот, времето, с което разполагате, и очакванията ви от кучешкото общество. Правилно избрано, малкото куче е изключително благодарен партньор, дълголетен, привързан и с характер, който ще ви изненадва години наред.

Отказ от отговорност

Тази статия има информативен характер и не замества консултация с ветеринарен лекар или специалист по поведение на кучета. Всяко куче има индивидуален характер, здравословно състояние и нужди.