Акита ину накратко
Преди да потънем в дългата история на породата, ето най-важното в десет точки – всичко, което трябва да знаеш за акита ину от пръв поглед.
Породи Кучета · Япония
Акита Ину – японското куче с душата на самурай
Кучето, което вдъхнови света с историята на Хачико – символ на лоялност, сдържаност и достойнство.
От снежните планини на префектура Акита до императорския двор, тази порода носи в себе си столетия японска история. Открий защо акита ину не е куче за всеки – и защо за правилния човек е повече от куче.
Акита ину е голяма японска порода куче, родена в снежните планини на префектура Акита. Известна е с дълбоката си лоялност, сдържания характер и достойното държание – качества, превърнали я в символ на Япония и официален природен паметник. Породата е създадена за лов на едър дивеч, но днес е преди всичко верен семеен компаньон.
Произход
Префектура Акита, Северна Япония
FCI група
V – Шпицове и примитивни кучета
Размер
Голяма порода, 23–45 кг
Продължителност на живот
10–12 години
Характер
Независим, достоен, интелигентен
Лоялност
Дълбока, често към един човек
Ниво на лай
Много ниско – рядко лае
Подходяща за
Опитни стопани с търпение и време
Не е за
Начинаещи или хора без пространство и време
Нужди
Пространство, внимание, студен климат
Кучето, което чакаше 9 години на една и съща гара
Всеки следобед, точно в 15:00 ч., едно златисто куче сядаше пред изхода на гара Шибуя в Токио и гледаше към прииждащата тълпа. Чакаше един човек – професор Уено, който вече го нямаше.
Уено беше взел малкия Хачи за свой компаньон през 1924 г. Двамата имаха ритуал: сутрин кучето изпращаше господаря си до гарата, вечер го посрещаше. През май 1925 г., докато държал лекция пред студенти, професорът получил внезапен мозъчен кръвоизлив и умрял. Не се върнал никога повече.
Но Хачико не го знаеше. Или не искаше да го знае. Близо десет години – 9 години и няколко месеца – той се появяваше всеки ден на същото място, по същото време, през дъжд, сняг и летен пек. Отначало работниците на гарата го пъдеха. По-късно, когато един от бившите студенти на Уено разказа историята във вестник през 1932 г., Япония буквално се влюби в това куче. Деца четяха за него в учебниците. Хачико стана символ на верността – не като идея, а като живо същество, което упорито отказваше да приеме раздялата.
Когато Хачико умря през март 1935 г., новината излезе на първа страница. Днес, почти сто години по-късно, една бронзова статуя пред гара Шибуя му напомня на света, че едно обикновено куче може да надживее стопанина си в сърцето на цяла нация.
Това куче беше акита ину. И историята му не е изключение от характера на породата – тя е чист израз на него.
От планините на Акита до императорския двор
За да разбереш акита ину, трябва да отидеш далеч на север от Токио – в префектура Акита, където планините са високи, зимите са сурови, а снегът понякога достига два метра. Точно там, преди повече от четиристотин години, се появяват кучетата, които ще станат предци на днешната порода.
Ловец на мечки и пазач на благородниците
Първоначално тези кучета били известни като „матаги ину" – кучета на матагите, легендарните планински ловци от района Тохоку. Матагите тръгвали в гората със свой собствен ритуал, молитви и дълбоко уважение към планината, а кучетата им били нещо повече от помощници. Те тръгвали срещу дивия глиган, срещу елена, срещу японската черна мечка – животно, което тежи над 200 килограма и може да убие възрастен човек с един удар на лапата. Задачата на кучето не била да се бие с мечката. Задачата му била да я намери и да я държи на едно място – лаейки, маневрирайки, рискувайки живота си – докато ловецът стигне и я повали.
Кучета, които правят това, не могат да бъдат послушни в обикновения смисъл. Те трябва да решават сами. Да преценяват. Да се съпротивляват, когато инстинктът им подсказва нещо различно. Тази самостоятелност, която днес наричаме „упоритост" и която кара много собственици да въздишат, всъщност е древен характер, заложен преди векове.
В епохата Едо (1603–1868) кучето на Акита стана статусен символ. Имало е период, в който само благородниците и самураите имали право да притежават акита. Хранели ги с церемонии. Водели ги на специални кожени каишки, цветът и украсата на които показвали ранга на собственика. Имали са дори свои придворни – хора, наети единствено да се грижат за едно куче.
Тъмните години – как породата почти изчезна
Но историята на акита не е само слава. В края на XIX век, когато кучешките битки станали популярни, местните кучета от Одате били кръстосвани с тоса ину, мастифи и немски овчарки, за да станат по-едри и агресивни. Породата започнала да губи японския си характер. После дойдоха още по-тежки времена: Втората световна война. Правителството нареди кучетата да бъдат избивани, а кожите им – използвани за военни униформи. Хората криеха своите акита в планините. Други ги кръстосваха с немски овчарки, за да могат да ги опишат като „военни кучета" и да ги спасят.
След войната от породата бяха останали буквално шепа екземпляри. Именно тогава група отдадени японски ентусиасти започна упорита работа по връщането на акита към нейния оригинален, чисто японски тип – стройна, с лисиче изражение, с достойнство в очите. Днешната акита ину е резултат от това възстановяване. Нейната история е буквално история за оцеляване.
Японска или американска акита – двете лица на една легенда
За човек, който тепърва се запознава с породата, това е едно от най-объркващите неща. На снимка виждаш куче, наречено „акита", а изглежда съвсем различно от другото, също наречено „акита". Не си луд – наистина са две породи.
Акита Ину – японската елегантност и „лисичото" изражение
Японската акита ину е средно-голяма до голяма, но по-стройна, по-лека, по-елегантна. Главата ѝ прилича на лисича – тясна муцуна, малки триъгълни очи, които изглеждат вечно замислени. Цветовете са ограничени: червено със задължително светло по муцуната и корема (това бяло се нарича „ураджиро"), тигрово и чисто бяло. Нищо повече. Японските стандарти са строги, защото японците гледат на акита като на живо произведение на изкуството – всяка линия, всеки детайл има значение.
Характерът също е по-сдържан. Японската акита е по-тиха, по-наблюдателна, по-склонна да те гледа, вместо да реагира. Изглежда, сякаш знае нещо, което ти не знаеш.
American Akita – мощта, която се роди отвъд океана
След края на Втората световна война американски войници, разположени в Япония, започнали да водят акита със себе си обратно в САЩ. Много от тези кучета всъщност били смесени с немски овчарки – наследство от опитите за спасяване по време на войната. От тази линия се развила „американската акита" – по-масивна, с по-широк череп, с по-„мечешки" израз на муцуната и с далеч по-разнообразна палитра цветове, включително черно, пинто и шарени комбинации с маски.
Докато японската акита тежи около 23–30 кг, американската често стига 45 кг и изглежда буквално два пъти по-едра. За дълго време двете бяха считани за една порода. Днес повечето международни кинолози ги признават като различни: Akita Inu и American Akita.
Кое от двете е „истинско"? И двете. Просто имат различен вкус – японската е като чаена церемония, американската е като стар хамбургер след дълъг ден. И двете не са за всеки.
Характеристики накратко
Бърза сравнителна справка между японската акита ину и американската акита – двете породи, които често се бъркат една с друга, но имат съвсем различни стандарти.
| Характеристика | Акита Ину (японска) | American Akita |
|---|---|---|
| Произход | Префектура Акита, Япония | САЩ (след 1945 г.) |
| Височина (мъжки) | 64–70 см | 66–71 см |
| Височина (женски) | 58–64 см | 61–66 см |
| Тегло (мъжки) | 32–39 кг | 45–59 кг |
| Тегло (женски) | 23–29 кг | 32–45 кг |
| Козина | Двойна, къса до средна | Двойна, по-плътна |
| Цветове | Червено, тигрово, бяло (със задължително ураджиро) | Всички цветове, вкл. пинто и маски |
| Продължителност на живота | 10–12 години | 10–13 години |
| FCI група | V – Шпицове и примитивни кучета | V – Шпицове и примитивни кучета |
| Характер | Сдържан, тих, достоен, дълбоко лоялен | Лоялен, по-изразителен, значително по-едър |
| Отношение към деца | Добро в семейството, с надзор | Същото – винаги с надзор |
| Отношение към други кучета | Трудно с еднополови | Трудно с еднополови |
| Подходящ за начинаещи | Не | Не |
| Ниво на лай | Много ниско | Ниско |
Характер, който изисква уважение, а не подчинение
Ако има едно нещо, което всеки бъдещ собственик на акита трябва да разбере преди всичко останало, то е това: акита не е куче, което ти служи. Акита е куче, което избира да бъде с теб.
Достойнство преди всичко – защо акита не е за всеки
Има породи, които живеят за да угодят. Лабрадорите, златистите ретривъри, повечето овчарски породи – те буквално сияят, когато чуят похвала. Акита не е такова куче. Тя те поглежда, преценява те и ако реши, че заслужаваш, ти дава лоялността си веднъж и завинаги. Но няма да подскача за одобрение. Няма да лае от вълнение. Няма да ти носи топката двадесет пъти поред.
Описват акита като „котешка". Не защото се умива като котка (въпреки че го прави), а защото има онова котешко достойнство – „мога, но защо бих?". Това не е глупост, нито инат. Това е независим ум, формиран през столетия, в които кучето е трябвало да взима решения в гората, далеч от човека. За някои хора тази черта е непоносима. За други – най-голямото ѝ очарование.
Тихата лоялност – или защо акита рядко лае без причина
Акита не е куче, което лае много. Може да живееш с нея години и да я чуеш да лае само няколко пъти. Но когато излае – обърни внимание. Нещо наистина се случва.
Затова пък тези кучета „говорят" по свой начин. Издават странни гърлени звуци, мъркане, нещо между въздишка и песен. Собствениците им се кълнат, че това са истински разговори – кучето разказва за деня си, недоволно мърмори, когато вечерята закъснява, а понякога буквално вие песен в отговор на музика.
Лоялността им е фокусирана. Акита обикновено обича цялото семейство, но има един човек – своя човек. Онзи, който е нейният господар в най-дълбокия смисъл на думата. С него спи. С него яде. Него следва от стая в стая и до него лежи, когато спи. Раздялата с този човек е трудна. Акита не е куче, което можеш да оставиш при съседи за две седмици и да очакваш да е добре.
Защо японците подаряват фигурка на акита при раждане на дете
В Япония има традиция, която изглежда странна за външния наблюдател, но носи в себе си цялото отношение на нацията към тази порода. Когато в семейство се роди дете, близки и приятели често подаряват малка фигурка на акита ину. Подобен подарък се прави и когато някой се разболее – като пожелание за бързо оздравяване.
Защо точно акита? Защото в японското съзнание тази порода не е просто куче. Тя е символ на три неща, които всеки човек иска за себе си и за близките си: здраве, щастие и дълъг живот.
Има една по-малко позната подробност: в някои райони фигурката на акита се окачва над люлката на бебето. Вярва се, че кучето – дори и в дървен или порцеланов вид – пази детето от лоши сънища и зли духове. Тази вяра не идва от нищото. Акита е пазач от векове. В планинските села тя е била последната линия на защита срещу мечките, вълците и непознатите. Представата, че това куче бди над най-уязвимите членове на семейството, е стара колкото самата порода.
През 1931 г. японското правителство обявява акита ину за „природен паметник" на страната – статут, който в Япония имат само особено значими животни и растения, оценявани заедно със светилища и древни дървета. Така, от юридическа гледна точка, всяка акита ину в Япония е фрагмент от националното наследство.
Хачико, разбира се, само укрепи тази символика. След историята му акита стана емблема на „чукен" – верното куче – понятие, което в Япония е синоним не просто на лоялност, а на нещо почти свещено. В предвоенните години учителите разказваха за Хачико на децата като пример за добродетели. Днес в Одате, родното място на Хачико, има цял музей, посветен на породата.
Ежедневието с акита – красотата и невидимите предизвикателства
Красиво куче, което мълчи, не лае по всяка кола и има достойно изражение – звучи идеално, нали? Истината е по-нюансирана.
Акита е куче, което изисква пространство. Не непременно огромен двор, но пространство в буквалния и преносен смисъл. Обича да има свое ъгълче, свое място, откъдето да наблюдава. Не е куче за малки апартаменти, където всеки ходи по петите му – това я изнервя по тих начин, който може да не забележиш, докато не стане късно.
Самотата също е въпрос. Акита е дълбоко привързана към семейството си и не понася добре дълги часове сама. Много хора вярват, че „голямо, тихо куче може да чака спокойно" – но акита не чака спокойно. Тя страда в мълчание, а това мълчание може да се изрази в унищожени мебели, депресия или натрапчиви поведения.
Отношенията с други животни са другата голяма тема. Акита е куче с подчертан ловен инстинкт и изразена териториалност. С малки животни – котки, зайци, дори малки кучета – може да е проблем, особено ако не е отраснала с тях. С кучета от същия пол, особено едри, рядко живее добре. Много опитни собственици ще ти кажат направо: една акита в дома. Не две.
А после идва козината. Два пъти в годината акита претърпява т.нар. „blow coat" – сезонно линеене, което не е линеене в обикновения смисъл. Това е катаклизъм. Тя буквално сваля цял слой от себе си, на кичури. За две-три седмици можеш да напълниш торба. Ежедневното разресване не е препоръка, а необходимост. В останалото време козината е изненадващо самопочистваща се – акита мирише на куче много по-слабо от повечето породи и често поддържа сама себе си почти като котка.
И накрая – времето. Акита е куче за студ. Обожава снега, въргаля се в него, спи навън при минусови температури с блажено изражение. Лятната жега обаче я мъчи. Собственик в Южна България, който живее в панелен апартамент без климатик, трябва сериозно да помисли дали това е подходящата порода за него. В това отношение акита дели душа с сибирското хъски – друга северна порода, която разцъфтява в сняг и се мъчи в лятото на Балканите.
Сродни души – породи, близки до акита ину
Акита не е сама в семейството си. Японските кинолози разпознават шест изконни японски породи, наречени общо „нихон кен". Всички те споделят някои общи черти – шпицов тип, изправени уши, извита над гърба опашка, независим характер – но всяка си има свой особен чар.
Шиба ину – по-малкият роднина със същия горд поглед
Шиба ину е най-малката от шестте японски породи и най-популярната в света – сигурно си виждал мемовете „doge" с това вечно усмихнато, някак самодоволно лице. Но шиба не е просто мини-акита. Тя е нещо като концентрат на всичко акита, събран в по-малко тяло.
Характерът е познат: независимост, горд поглед, сдържана привързаност, котешка чистоплътност. Размерът обаче прави разликата. Шиба тежи около 8–11 кг и е значително по-подвижна, по-любопитна, по-склонна към пакости. На снимка, ако не ти е познат мащабът, можеш да объркаш малко шиба с млада акита ину. Но изправена до възрастна акита, шиба изглежда като нейна умалена, изпълнена с шеги сянка.
За хора, които обичат японския тип куче, но нямат пространство или кондиция за голяма порода, шиба често е отговорът. Макар че „по-малка" не винаги значи „по-лесна" – темпераментно шиба може да бъде също толкова предизвикателна.
Кишу, Хокайдо, Кай и другите японски „братя" на акита
По-малко известни, но също толкова интересни:
Кишу ину е средноголямо, най-често бяло куче от планинския район Кишу. Тихо, дълбоко предано, с древен ловен инстинкт – използвано е за лов на глигани и елени. Изглежда като нещо средно между бял вълк и духовно куче от японски филм.
Хокайдо ину, познато още като Айну ину, е от северния остров Хокайдо. Дълги хилядолетия е било компаньон на айните, коренното население на острова. Има гъст двоен косъм, дебели лапи и невероятна издръжливост на студ. Характерно е интензивното му, понякога почти вълче изражение.
Кай ину е може би най-редкото куче в Япония – разпознава се по характерната тигрова окраска („тора"), която се среща в три варианта: черна, червена и средно кафява. Стройно, атлетично, с ловна страст, изписана в движенията.
Шикоку ину идва от едноименния остров и се смята за едно от най-близките до дивия тип японски породи. Прилича на малък вълк и има най-свободолюбив характер от всички нихон кен.
Всичките тези породи делят с акита ину едно общо нещо: те не са кучета за всеки. Те са кучета за хора, които са готови да видят в четирикракия спътник равноправна, достойна и своеволна личност.
Извън Япония семейството на шпиците продължава. Самоедът от сибирската тундра, хъскито, чау-чау – всички те носят в себе си същия древен отпечатък: двойна козина за студ, изправени уши, извита опашка и онзи характерен поглед на куче, което е работило редом с човека хиляди години, но не е забравило откъде идва.
Малки истории за големи кучета – акита, които влязоха в историята
Хачико не е единствената акита, оставила следа в историята. В богатата биография на породата има истории, които заслужават собствени филми.
Една от най-вълнуващите е историята на Хелън Келър – американската писателка и активистка, сляпо-глухата жена, която вдъхнови милиони по света. През 1937 г. Келър посетила Япония и по време на лекционно турне в префектура Акита чула историята на Хачико. Тя била толкова развълнувана, че изказала желание някога да има акита. Японците ѝ подарили младо кученце на име Камикадзе-Го. Келър била във възторг и го нарекла „ангел с козина". За жалост Камикадзе починал от инфекция само няколко месеца след пристигането в Америка. Тогава японското правителство ѝ изпратило втора акита – брата на Камикадзе, Кензан-Го. Така Хелън Келър се превърнала в жената, която за първи път доведе акита в Съединените щати.
Снимките на Келър с нейните едри, царствени кучета стигнаха до американските вестници и оттам започна американската любов към породата. След Втората световна война, когато в Япония имало почти никакви акита, американски войници носили кученца в САЩ – и точно там се ражда онова, което днес наричаме American Akita.
По време на войната историята на Хачико беше използвана от японското правителство като символ на верност към императора. Това е сенчеста страница – кучето, което просто обичаше стопанина си, беше превърнато в инструмент за пропаганда. Но това не намали истинската топлина на историята. През 1987 г. японският филм „Хачико Моногатари" разплака цяла нация. През 2009 г. американската версия с Ричард Гиър – „Hachi: A Dog's Tale" – пренесе историята до ново поколение зрители по света.
7 неща за акита ину, които рядко ще прочетете другаде
Седем малки факта, които разкриват тази порода от съвсем различна страна.
Почистват се като котки
Акита буквално облизва лапите си и се грижи за косъма си сама. Собствениците често казват, че имат „куче, което мирише на нищо".
Имат ципи между пръстите
Частичното ципиране на лапите помага на акита да разпределя теглото си върху сняг – живо „снегоходка".
Обратна къдрица на опашката
В идеалния случай опашката се усуква в плътна спирала над гърба – един от най-важните критерии при оценяване в Япония.
По-тихи, отколкото биха могли
Акита обикновено пази тишина и „говори" чрез гърлени звуци – мъркане, стонове, въздишки. Феноменът „акита talking" има собствени компилации в YouTube.
Национален паметник на Япония
От 1931 г. акита ину е официално защитен природен паметник – статут, сравним с този на исторически храмове и древни гори.
Хачико има повече от един паметник
Освен прочутата статуя пред гара Шибуя, в Одате стои друг монумент. През 2015 г. бе открита трета скулптура: Хачико среща стопанина си в Токийския университет.
Живеят около 10–12 години
Не дълго за средноголяма порода, но всеки собственик ще ти каже, че всяка година с акита е като десетилетие с обикновено куче. Плътността на общуването е друга.
Ако акита ину не е точно за теб, разгледай останалите породи в каталога ни. А ако вече си решил, че домът ти е готов за четирикрак приятел, в секцията ни за кучета ще откриеш всичко нужно за новия член на семейството.
Отказ от отговорност
Тази статия е с информативен и културен характер. Тя не замества консултация с ветеринарен лекар, професионален заводчик или специалист по поведение на кучета. Преди да вземеш решение за акита или друга порода, задължително се срещни с кучета и хора, които живеят с тях, и потърси компетентен съвет за твоя конкретен случай.